Come one, come all, нека ви разкажа за епичното ми пътуване до Бугац по повод тазгодишния Курултай и не по-малко епичното ми завръщане в Мишколц.
Първоначалният план беше да пътувам до Бугац на стоп. На сутринта обаче не знам дали ме хвана мързелът или шубето, но се отказах от идеята. В своя защита ще кажа само, че имах урок по унгарски до 12 часа и мисълта за толкова късен старт определено изигра роля при взимането на решението ми. И така, прегледах разписанието на влаковете и си взех билет на доста приемлива цена, при това само с три прекачвания по пътя. САМО три. Бога ми.
Влакът ми закъсня с 20 минути, но въпреки това първото прекачване премина успешно. Второто обаче не чак-толкова. Всъщност – никак. След като влакът, на който трябваше да се кача, се изниза като мокра връв под носа ми, отидох до гише „информация” да попитам какво мога да направя по въпроса. Там – о, Осанна! Служителката говореше английски! Радостта ми, обаче, беше краткотрайна – следващият влак в моята посока бил след три часа, при това трябвало да си доплатя, защото моят билет не важал за него. Как пък не, рекох си аз. То се е видяло, че ще се пътува на стоп. Наместих раницата удобно, стегнах кубинките и поех към изхода на града. Късметът и тук не пропусна да ми изневери. Около града (Солнок, ако някой случайно се интересува) са разположени множество малки селца и хората пътуват основно между тях, никой не се беше засилил да пътува за Сегед или поне Кечкемет. За няколко часа успях да отхвърля не повече от 20-тина километра и вечерният мрак ме застигна буквално никъде. И така се стигна до първото ми спане в канавка. За компания си имах две сърни, които необезпокоявано си пасяха в близкото поле, една злобна котка, която явно се опитваше да ловува, но ако съдех по разочарования и вид – безуспешно, и един хеликоптер на бърза помощ, който обикаля цяла нощ, сигурно за да се увери, че когато пукна от студ, ще има кой да ме изнесе, да не загрозявам пейзажа. А че беше студено – беше. Надали имаше повече от 8-9 градуса – не чак-толкова ниска температура, но в сравнение с дневните 30-35, шокът от рязката промяна си каза думата. Времето се задържа такова през следващите няколко дни, така че се прибрах в Мишколц порядъчно настинала. Но да не избързвам.
На сутринта се вдигнах малко преди изгрева, с известен късмет успях да докретам до цивилизация. Последва ново надбягване с времето, прескачане по влакове, висене по гари и автобусни спирки и най-накрая се добрах до Бугац.
Пустата му с пуста! Вятър, прах и пясък, ниска, остра трева, юрти с развети знамена и коне, коне, коне! При вида на толкова много коне буквално ми се зави свят. Е, не достатъчно, че да не успея да открия юртата на Митко – знамето на Вояк се вееше досами входа на лагера. Самата юрта не беше неговата, беше предоставена от панаира, дървена конструкция с наметнат брезент. Както и да е, Митко не беше там, момчетата от Бага-тур казаха, че „сигурно е при конете” и ми посочиха една ниска, дълга сграда в далечината, явно конюшня. Ханът обаче не беше и там, така че реших да се разходя из базарчето. И ето го и него – перчемът му се вее на вятъра, на бялата му тениска се мъдри черен вълк, а той се пазари на една сергия за стрели. Поздравихме се, здрависахме се, запозна ме с племенника си, а аз гордо му връчих подаръка, който му бях приготвила – церемониален скитски кон (плъстен, естествено). Поради липса на време и подръчни средства го бях опаковала в кутия от корнфлейкс, но Митко му се зарадва като малко дете.
И празникът започна. Имаше музика на две малки сцени, голяма арена за представления, множество сергии с Неща – стрели, лъкове, дрехи, шапки, сапуни, дърворезби, бижута, плъсти, бичове (и хора, плющящи с тях), всевъзможни манджи (предимно с тлъсти меса), хора с костюми, хора без костюми, хора с коне, хора без коне, коне без хора, вързани коне, затворени коне, пуснати коне...
Самото представление не ме впечатли толкова. Имаше неща, които си струваше да се видят, Бага-тур се представиха на ниво и откраднаха сърцата на дамите, като се бориха по без ризи, една кобила бе изтървана на арената, докато група младежи показваха хватки с тояги и бичове и Митко обра овациите, като я догони и хвана, едно семейство каскадьори в почти циркови костюми показаха впечатляваща джигитовка, но мотаенето „зад кулисите” на мен ми достави повече удоволствие. Митко ме запозна с дядо Янош от Мишколц, който ме напои с домашно козе мляко и сподели, че на младини е бил матрос по българската част на Дунава. Даде ми телефона си и каза, да го намеря, когато се прибера – той щял да ме учи да яздя, аз съм щяла да го уча на български. Ех.
Радвам се, че се видях отново и с Наско. Лошото на такива традиционно-фолклорни събития е, че хората там гледат доста отвисоко на фентъзито – моята любов и страст. С Наско успяхме да разменим някоя дума за Толкин, общото ни възхищение към превода на Властелина, музиката във филмите и нетърпението, с което очакваме Хобитът. В добавка научих печалната вълчидолска легенда за гълъба Пенчо, който бил отнесен от шестица-гайка и след това изяден и се сдобих с шише блага домашна ракийца.
Всичко хубаво си има край, така е и с Курултая. След многократно вадене, прибиране, пак вадене, пререждане, къде ми е ножа, защо това е тук, кой си е оставил отворената бира да се разлее в багажника, ново пререждане, някой виждал ли ми е белия потник – да, в боклука е, пак прибиране и нали не забравихме конете?, бях закарана до Сегед, за което нямам думи да се отблагодаря. Оттам можех да си хвана влак до Будапеща, след което направо за Мишколц, без повече прекачвания. Без приключения не се мина, разбира се. В Будапеща трябваше да сменя не само влака, но и гарата. Слава на всички богове, че по трамвайните спирки има карти на града, а и аз съм си оправно девойче, та не успях да се загубя. Часът обаче беше вече 11 вечерта, а влакът за Мишколц – в 6 сутринта, трябваше да остана да преспя на гарата. Да, ама не. Гарата нощем се заключва. Заедно с още няколко злощастни пътници – един скандинавски растафарианец, двама, момче и момиче, с които не успях да говоря, защото се напъхаха в спалния си чувал и заспаха като бебета и един застаряващ румънски инженер, прекарахме нощта на стълбите, в компанията на група бездомници, с които до сутринта вече си приличахме и по външен вид и по миризма. Не знам колко пъти благослових Наско за ракията – течен огън от вкъщи, без който не знам как щях да доживея до сутринта. Утрото обаче дойде, свежо и студено, охраната най-накрая отключи дверите и в 9 часа вече си бях вкъщи, с едничкото желание да не виждам повече влак през живота си. Това нямаше как да се случи, разбира се, защото на следващата сутрин трябваше да пътуваме за Хортобад и нашия т.нар. on-arrival training. Но за това – в следващия пост.
