Упорито го наричахме on-arrival, въпреки че много от участниците вече стягаха багажа за вкъщи. Андреа (нашият "трейнър") обясни, че това било първото обучение за годината, трябвало да има друго през май или април, но така и не се състояло. Затова пък, според непотвърдени източници, следващото (midterm) се очаква да се проведе през септември. Групово решихме да не търсим логика в решенията на националната агенция, след като сме извадили късмет - нека се възползваме и си прекараме хубаво.
Няколко думи за Хортобад - намира се недалеч от Дебрецен, местността дълго време е била едно огромно блато, но след като регулират разливите на Тиса, се превръща в така обичната ни "пуста". Обявена е за национален парк и част от националното културно наследство на Унгария - там се отглеждат редки породи овце, рунтави свине (почти неразличими от овцете) и говеда. Самото селце се намира на брега на реката, носеща същото име, приятно е за окото и е изключително tourist-friendly - в самия център има нещо средно между музей и информационен офис, където успяхме да открием цели трима англоговорящи, болница за птици (предимно пострадали след сблъсък с електрически стълбове, но и доста отровени), "чарда" - страноприемница, останала още от времето, когато Хортобад е бил по пътя на керваните, пренасящи сол, а всяка неделя (поне през летните месеци) се провежда базар за ръчноизработени стоки и сувенири, с изключително минимално китайско присъствие.
И така, главни действащи лица:
От организаторите - Андреа, нашият инструктор; Хайни, първи офицер и фотограф(а междувременно и доброволец в пилешката болница); Делинке, фотограф, в процес на обучение; Пища, шофьор и отговорник по греяното вино и Акош, шофьор и оператор.
Доброволците - аз (България, duh), нашата знаменитост Кармен (Португалия, ако сте забравили), Олмо, Шаби и Хуан (Испания), Дамла, Афифе и Сези (Турция), Бори, Атила, Еми, Дениш, Ода, Моника, Айтор и Мате (Трансилвания - явно ги предпочитат, защото говорят унгарски) и Вилиар (Исландия).
Ден първи
Getting to know each other
Почнахме с известно закъснение - Олмо и компания решиха да хванат по-късен влак, който за капак изтърваха и пристигнаха два часа след останалите. Когато се появиха, започна първата част от програмата - запознаването. Всеки трябваше да представи с по няколко думи себе си и проекта, в който участва. След това ни раздадоха тагове, надписахме ги и прекарахме известно време в игри, които уж трябваше да ни помогнат да си запомним имената. Успехът, ако мога така да се изразя, варираше.
The Volunteer and EVS Galaxy
Лекция, проведена от Андреа, засягаща структурата на EVS. Нищо ново за мен, за разлика от доста други бях изчела доста "помощна литература" преди да замина. След лекцията се разделихме на три групи, като всяка група трябваше да нарисува на един голям лист, как си представя перфектният доброволец. Шедьоврите ни можете да видите в края на поста. Няма как да не отбележа опитът на третата група да покаже, че перфектният доброволец трябва винаги да е готов да си поиграе с деца в нужда, поради което се разхожда с плюшено мече, затъкнато в гащите. В резултат, изразът pedo-bear бе споменат неколкократно. Кхъм.
Open fire
Открит огън. Дебели буци сланина на клечка (никой не искаше да ги яде, затова пък всички искаха да държат клечка над огъня) и греяно вино в голям казан. Мястото, където запалихме огъня, беше снабдено с плитка, бетонирана дупка и множество висящи вериги и куки. Обясниха ни, че били предназначени за печенето на цял вол. Вилиар произнесе няколко не особено вдъхновяващи тоста, затова пък с такъв умопомрачителен шотландски акцент, че ни заболяха стомасите от смях. Преди лягане - епична битка с паяк, над леглото на Дамла (с която делях стая). С помощта на точно прицелена маратонка, девицата бе спасена.
Ден втори
Hungary & Hungarian
Отново се разделихме на три групи, този път трябваше да нарисуваме каква представа сме придобили за страната, по време на престоя си. Като че ли всички бяхме единодушни, че в Унгария бабуната на пътя се нарича "хълм" а възвишение над 100 метра - планина, че всички момчета се казват Лаци, а всички улици "Кошут" и на всеки ъгъл има "SPAR" (местната BILLA). О, и също така, че всеки един от нас би си продал душата за едно шоколадче "Pöttyös Turorudi". След това ни налепиха по гърбовете листчета с думи на унгарски и ние трябваше да обясним един на друг какво пише на листчето. Аз се оказах vonatjedy - билет за влак.
Usefull things
В тази част на програмата трябваше да ни разяснят "Що е то АХА и дали се яде", както и ако някой има някакви допълнителни въпроси относно EVS, неразяснени предния ден - да ги зададе, но Хайни дотърча и обяви, че в пилчарника имало три щъркела, очевидно изцерени от болежките им, които щели да пускат на свобода. Решихме, че АХА няма къде да избяга и отидохме да гледаме събитието. Самите щъркели не бяха никак доволни от цялата работа и явно не разбираха защо трябва да ходят някъде, след като в болницата си имат подслон и безплатна храна, та направиха по едно кръгче и се настаниха в едно изоставено ланшно гнездо, откъдето ни гледаха укорително и щракаха с човки. Аз пък се сдобих с перо от сова за новата си шапка. Не съм ви показала новата си шапка! Купих си я на Курултая. Истинска филцова шапка, направена от истински шапкар. Снимки в... снимките.
Me and my Mentor
Тук трябваше да се разделим на групички по двама. Единият от нас трябваше да е със завързани очи, а другият да го води, след това ролите се сменяха. Идеята на упражнението беше "да се опитаме да влезем в кожата на нашия ментор и да видим какво е, да трябва да се грижиш за едно безпомощно същество (сиреч доброволците)". При последвалото обсъждане се разбра, че ролята на ментора е да успее да накара доброволеца да се спъне по такъв начин, че хем да се пребие, хем да не си сучпи врата. Доста притеснително.
Cooperation
Отново се разделихме на три групи. Всяка група трябваше да се справи с три задачи - първо ни раздадоха по един тест с въпроси, свързани с Хортобад. Трябваше да обиколим музеите и болницата и да открием верните отговори. Хайни ни разходи насам натам, като уж случайно ни даваше информация за отговорите или поне къде да я търсим. Нашата групичка реши теста без грешка (носовир).
След това всяка от групите трябваше да се пусне с лодка по реката, да намери инструкциите за следващата задача и да се върне, по възможност същия ден. На гребането бързо му хванахме цаката, но не се мина без произшествия. По едно време забихме в едни тръстики и Вилиар започна да ръчка из тях, за да отблъсне лодката.Една риба, явно възмутена от действията му, скочи в лодката, при което Бори се разпищя и се опита да изскочи навън. Все пак не успяхме да обърнем лодката, Бори бе сграбчена за колана от моя милост, преди да успее да цопне в реката, а рибата биде запратена обратно във водата. Вилиар пък вече се отнасяше с повече уважение към тръстиките. Продължихме нататък, намерихме инструкциите и обърнахме към изходната точка. Тук трябва да отбележа, че лодката ни имаше мотор - беше вдигнат от водата и ни бяха казали, че е празен, явно с цел да не го палим. На Айтор и Олмо обаче им хрумна гениалната идея да го изпробват. След първите няколко дърпания решихме, че наистина е празен, но изведнъж моторът забръмча, ние се развикахме "TURN IT OFF!!!!!!", Олмо и Айтор се развикаха "I DON'T KNOW HOW!!!!" та филмът беше пълен. Все пак момчетата успяха да го изключат и решихме да поспрем за да изпушат по една цигара. След всичките приключения се добрахме до брега и се насочихме към следващата задача.
А именно - да извадим колкото се може повече кофи вода от кладенеца за една минута. Всеки трябваше да извади поне една кофа, а на платформата трябваше да има не повече от двама души. Резултатът беше 15 кофи.
Равносметката - всеки един от отборите се оказа най-добър в нещо, та нямаше сръдни. Нашата гордост беше идеално попълнения тест. Последва раздаване на награди - шоколадчета! Ех, че съм детенце.
По-рано през деня бях чула Дамла да казва "Winter is coming!", вече не помня по какъв точно повод. Тъй като това е доста популярно meme, реших предпазливо да опипам почвата, но се оказа, че девойката действително е фенка на Троновете (и сериала, и книгите), та си намерихме обща приказка. По-късно тя спомена, че много искала да поиграе Скайрим, но компютърът и бил прекалено слаб. Вместо приказка за лека нощ и разказах за всички нелепости и бъгове в играта и се кикотихме до среднощ.
Ден трети
Cooperation
Отново се разделихме на групи (о, каква изненада!) и трябваше да разиграем ситуации, в които имаше конфликт между доброволците и постоянния персонал или между самите доброволци и как могат да бъдат решени. Надълго и нашироко бе разнищена темата за мръсните чинии, но Андреа успя да се намеси, преди бурята да се е разразила с пълна сила. Общо взето, изводът беше - ако имате проблем, скачайте по главата на ментора.
Orientation and Communication
Йей! Отново три отбора, велосипеди, карта и един час да намерим всички скрити маркери. Тъй като местността е изключително равна, карането на колело беше огромно удоволствие. На едно място ни се наложи да спрем случаен минувач и да попитаме за мястото на един от маркерите, трябвало да е при някакъв танк (ето я и частта с communication-a, явно), друг път се оказа, че един от другите отбори бе отнесъл маркера със себе си, та трябваше да чакаме да ни донесат нов, но като цяло, изживяването беше изключително приятно.
Puszta Program
Разходка с каручка из пустата. Видяхме огромни ята гарвани, беше си страшничко, стадо черни овце и два различни вида говеда. Огромни, огромни говеда. И много, при това. Човек не можеше да повярва че са истински, когато ги види на живо. Хайни ни разказа за знаменитата "пастирска палачинка", която не било ясно защо е наречена така, след като никой пастир с ума си няма да отдели два часа за приготвянето на една палачинка след тежък ден. Самото изделие представлява голяма палачинка с бекон, впоследствие панирана, в някои случаи с галета, в други с царевично брашно. Станахме свидетели и на едно от най-известните представления - the puszta five - един човек, застанал на гърбовете на два коня и впрегнал още три коня пред себе си. Разказаха ни, че подобни самоубийствени номера не били практика в местността до началото на 19 век, когато австрийският художник Кох нарисувал своята романтична представа за унгарската пуста, в това число и майсторът-ездач с петте коня. Когато хората научили за картината си казали "защо пък не" и усвоили умението, като в последствие конете станали осем, а в някои случаи дори дванадесет. Малко по-нататък, трима мъже демонстрираха пляскане с бичове и дресура на коне. Бяхме осведомени че това всъщност не били пастирски техники, а по-скоро разбойнически - конят се научавал да ляга по команда в храстите, защото при засада стърчащ над прикритието ти кон като че ли будел известно подозрение, а с помощта на бича приучавали добичето да не се страхува от пистолетни изстрели. Освен това накараха конете си да седнат, което било нямало кой знае какво практическо приложение, но показвало майсторството на дресьорите.
Особените седла ми направиха впечатление - общо взето си бяха парче кожа със стремена, метнато върху коня, без да се закопчава никъде. Имахме възможност да побалансираме върху конете и никой не успя да се пребие, за радост на Анди.
Pottery & Slambuc
Като се върнахме в селото отидохме на гости на местният майстор-грънчар. Щедро ни позволи да се омажем с глина, докато той приготвяше шламбуц - местният деликатес, картофи и някакъв вид паста, намачкани и запържени в сланина. Не мога да ви опиша колко вкусно беше, след изтощителния ден. Хайни бе взела от пастирите едно снопче косми, оскубани от конска опашка и ни научи да плетем пръстенчета. Крайният резултат има малко пластмасов вид, но миризмата определно издава произхода на материала.
Вечерта отново си запалихме огън и видяхме сметката на останалото от първия ден вино, този път без помощта на Пища. Еми се опита да цопне в казана, заедно с пакета захар, аз пък направих такава клада, че пламъците почти стигаха до сламения покрив, но произшествия нямаше и си прекарахме хубава, разложителна последна вечер.
Ден четвърти
Тук е добре да вметна нещо за утринните ни игри. Тъй като доброволците явно сме известни със склонността си да изпиваме една пивоварна преди лягане, сутрин имаме нужда от малко раздвижване, за да се събудим. Това се случва, както и всичко останало по време на обучението ни, под формата на игри. Най-откачените, малоумни и безсмислени игри, които можете да си представите. Любимата ми беше "Funky Chicken" - подреждаме се в две редици, между които има 5-6 метра разстояние. Едната редица вика:
"Let me see your funky chicken!"
Другата отговаря:
"What did you say?!"
Първата:
"I said: let me see your funky chicken!!!"
Втората:
"What did you say?!?"
Първата:
"I said..."
и тук двете групи започват да махат с ръце като пилци и да издават неописуеми крясъци, докато си разменят местата. След подобно нещо няма как да не се събудиш, че покрай теб и цялото село.
Youthpass
Друго нещо, което се провеждаше малко след закуска беше отговорът на три въпроса - какво научих вчера, какво ме изненада и в какво се чувствам по-добър. Написвахме отговорите на листчета и Андреа ги събираше. Последният ден извадихме листчетата и трябваше с тях да оформим един youthpass - да ги разделим според категориите на компетенциите, които уж сме придобили по време на доброволстването си. За целта Андреа ни разказа накратко какво е youthpass-а, за какво може да ни послужи и ни даде един разпечатан пример. След края на упражнението се оказа, че всички сме придобили огрооооомни умения за работа в екип. Teamwork. След почти четири дни teamwork-стване на всички ни беше дошло до гуша от тая дума.
Evaluation and Goodbye
Малко преди да се разделим, всеки един от нас трябваше да каже какво му е харесало в програмата и какво не, коя му е била любимата дейност (колоезденето и гребането бяха абсолютни фаворити) и какво е научил (teamwork, teamwork, teamwork...). След това ни раздадоха по една пощенска картичка, която трябваше да надпишем и да изпратим до себе си, в града, в който се провеждат проектите ни.
И довиждане...
