Второто ни "обучение" се проведе от 25 до 28 октомври в Sport Hotel в Будапеща. Хотелът се намира в парка Normafa на един от хълмовете, с прекрасен изглед към града. Или поне щеше да има, ако не беше непрогледната мъгла. Самият хотел е доста приятно местенце със сауна, басейн (открит... и никой не успя да падне в него), две конферентни зали, уютно обзаведено лоби с (нефункциониращ) бар и ресторант, предлагащ ужасяваща храна, поднесена на още по-ужасяващи порции. Две пържени (!) пилешки бутчета, върху планина от пържени картофи; четири парчета паниран карфиол, две парчета паниран кашкавал и половин кило ориз; печен карфиол с кашкавал, яйца и три вида колбас и казан картофено пюре, за десерт пудинг с бисквити или пудинг с ориз... Общото мнение беше, че се опитват да ни угоят, за да хранят с нас следващата група, която ще отседне там.
Срещнахме се с някои познати лица - Лори, Атила, Айтор и Ода, с които бяхме заедно в Хортобадж, Клои, съквартирантката на Дамла, Хуан и Вилиар, която не дойде на предишното обучение, но с която се запознахме след това и Сези от Фабриката (но тя не се брои, тъй като си е един вид "с нас" в Мишколц). Новите лица бяха Селина от Германия, Лена от Русия (от Сибир!), Илам от Турция, Степа и Петер от Полша, Ева и Синтия от Испания, Алан от Франция, Чилла от Румъния и Валентин и Габор от Сърбия. Последните трима бяха унгаро-говорящи и (о, каква изненада) не отбираха и дума английски (освен "fuck" и "shit"). Самото обучение водеха Болаж, който като че ли искаше по-скоро да купонясва с нас и Габи, която му стискаше юздите.
Тъй като това се водеше есенно-зимното обучение, не се предполагаше приключенстване навън, като се изключат разходката и вечерята в града последния ден. Този път се съсредоточихме върху седенето в кръг и споделянето. Оказа се, че организацията на Чилла я е взела на мястото на платен работник, за да не плаща заплата, нещо, което е абсолютно забранено и незаконно. Момичето беше направо потресено, че останлите работим по 30-35 часа на седмица, получаваме си парите в началото на месеца и скитосваме по екскурзии. Ние пък бяхме изумени, че от организацията и изобщо са я пуснали на обучението, да им развява кирливите ризи.
Друга основна част от обучението беше разиграването на различни конфликтни ситуации и колективното умуване над възможния изход. Изводът беше, че винаги може да се постигне консенсус, стига всички засегнати страни да са разумни, спокойни, отстъпчиви и търпеливи, което няма как да се случи, тъй като ако бяха разумни, спокойни, отстъпчиви и търпеливи, едва ли щеше да се стигне до конфликт на първо място. Въпреки това се забавлявахме и се насладихме на някои изключителни представления (Айтор в ролята на гневен съсед, Олмо в ролята на служител, насаден да обгрижва доброволците, защото менторът нямал време и Алан в ролята на притеснен татко, останал с впечатлението, че дъщеря му е продадена като жрица някъде в Украйна).
В следобеда, отделен за "intercultural experiences", играхме игра, която си спечели името "рафа-рафа". Разделихме се на две "племена", всяко от които трябваше да си изгради "цивилизация" в лобито или в конферентната зала, да изпрати посланик при другото племе, който като се върне да разкаже какво е видял. Следваше нова размяна на посланици, при която новият пратеник трябваше да може да действа и да се държи "прилично" според това, какво е научил предшественикът му. В нашето племе държахме на личното си пространство комуникирахме само в крайна нужда - когато трябваше да разменяме карти за свещената ни игра, която щеше да определи следващия върховен жрец. Затова и си позволих да припадна драматично, когато ме избраха за първи пратеник и когато от другото племе ме посрещнаха с хищни групови прегръдки и щастливи викове "Рафа-рафа!" (откъдето дойде и името на играта). Просто културният шок ми дойде малко в повече.
Естествено, не се мина без купонясване. Първата вечер мина в кротки разговори, втората отново в кротки разговори, стабилно подкрепени с вино. По едно време токът спря и аз се оттеглих в покоите си, за да слушам поройния дъжд, който се сипеше. Това, което изпуснах, ще бъде запомнено в легендите като "The Night of the Markers". Изглежда на някого му беше хрумнала гениалната идея да си направят "painting therapy" (подозирам Кармен) на тъмно, при което на сутринта се оказа, че всички маркери са изчезнали (бяха останали само капачките), а всички участвали в погрома са татуирани с цветя, сърца, странни пипалести създания, хипарски лозунги с правописни грешки и неприлични изрази на четири езика. Освен това хартиеното тиксо беше свършило, затова пък в залата имаше изобилие размотана тоалетна хартия.
Последния ден ни пуснаха на разходка из Будапеща, с по един лист "задачи" - да открием това или онова, да разберем какво е било старото име на някой бар, да изслушаме (и разпознаем) поне три песни от пеещия фонтан и т.н. След това ни заведоха на вечеря в един невероятен ресторант - атмосферата беше като от 20-те, с плакати и афиши, модели на самолети, книги, грамофони и други красоти, имаше музика на живо, храната беше невероятна, а сервитьорите говореха английски. По време на вечерята с Айтор си говорихме за Лъвкрафт и Monkey Island, а Алан ми каза, че гласът ми му напомнял за Бриен Красавицата от "Песен за огън и лед". Аз пък му казах, че ще го приема като комплимент и няма да го убия в съня му през нощта.
След вечеря ходихме на дискотека. Мястото много ми хареса. Цял един вход от жилищна сграда, опразнен от излишните стени и врати, декориран с графити, плакати, препускащи през пространството гипсови зайци и някакво странно същество, смесица от кон, жена и сова, висящо в най-голямата зала. Бих си умряла от кеф, ако имах някакво такова място на разположение. Е, вероятно щях да го използвам за игрална зала, не за да надувам музика, която кара нервната система да изпада в кома и крайниците ти да се гърчат самоинициативно. Всеки с интересите си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар