На мърлячите в петък им скимна да заминат за Сърбия, явно са си намерили домакин за уикенда. Колкото можах по-учтиво отказах да ги придружа (съответно да им бъда бавачка и преводач) и с разтуптяно сърце ги изпратих чак до входната врата, където замалко да се разподскачам от щастие. Оставиха ми купична мръсни чинии и две загорели тенджери (едната с ориз, другата идея си наямам с какво), сигурно за да не ми е мъчно за тях, но ще си ги намерят, като си дойдат.
Най-после самичка се наспах като хората и в събота сутринта най-после пристъпих към изпълнение на плана от миналата седмица, а именно - пътуване до Токай. Хванах автобусчето до последната спирка, минах кръговото малко след изхода на града и вдигнах палец. Доста си повисях - може би 20-тина минути, но най-накрая ме взе една кола. Човекът обясни, че преди години пропътувал половин западна Европа на стоп и сега винаги качвал, ако има място. Отивал в Бодрогкерестур, на 7-8 километра от Токай и можел да ме хвърли до там. Сподели още, че се занимавал с отдаване на канута и лодки под наем за разходки по Бодрог и Тиса. След като ме остави се поразходих малко покрай брега, жегата беше ужасяваща и близостта до водата беше единственото спасение, въпреки комарите.
След това се насочих към изхода на селцето (което всъщност представляваше два реда къщи, наредени спретнато край главния път) с идеята да хвана нова кола, когато срещу мен изскочи това:
Тръгнах след тях, като магаре след морков, и се озовах на една морава, където, както, както ми обясни един приятеслки настроен металяга от зяпачите, щял да се провежда събор на алтернативните средства за придвижване. С други думи, беше подготвено трасе, което всеки желаещ можеше да мине с каквото си е докарал от вкъщи - мотори с кош, мотори без кош, коне, файтони и дори един модифициран сафари-трабант. Всякакви мисли за път моментално ми излетяха от главата и прекарах целия следобед под сянката на един орех, сърбайки мазен гулаш (за 200 форинта купичката) с тлъст резен домашен хляб, подвиквайки и ръкопляскайки на участниците и особено на един файтонджия с много дребни кончета, който насмете трасето за отрицателно време и обра овациите на публиката.
След края на събитието най-после продължих пътя си. Качиха ме двойка - унгарка и украинец, от които не успях да изкопча нищо интересно, предпочитаха да си говорят по между си, но любезно ме свалиха на самия център на Токай, пред бюрото за туристическа информация. Запасих се с прилично количество брошури - за Егер, Хортобадь, за видовете змии в региона и как да се предпазим от ухапвания, както и какво да направим, след като ни ухапят (на корейски), за Балатон и за операта в Будапеща. Разходих се малко, пощраках с фотоапарата и като на майтап се озовах на гарата. Тъй като вече минаваше шест часа, а аз бях порядъчно слънчасала, изгоряла и мръсна, реших да хвана влака до вкъщи. Нещото което ме изненада - на гарата не си купуваш билет за определен влак, а за дестинация (в моя случай - Токай - Мишколц). Издават ти билетче, което можеш да ползваш когато си поискаш, в рамките на един месец. Във влака никой не прояви особен интерес към него и тъкмо мислех да си го запазя, ако реша пак да се отбия до Токай през следващите 30-тина дни, когато, за мое разочарование, дойде кондуктора и надраска нещо с почти лекарски почерк и огради датата. Щях да умра от яд, бяхме на не повече от два-три километра от Мишколц.
Неделята я прекарах в чистене, пране и готвене, а след това - разходка в парка и игра на петанк и крикет с другарчетата от бритиш клуба. Правилата на крикета все още са ми тъмна Индия, но като цяло се състои в равни порции хвърляне, удряне, тичане и викане, така че си е приятно прекарване на неделния следобед, да не говорим полезно за човек, който през живота си не е спортувал.
Това е било ФАНТАСТИЧНО пътуване!
ОтговорИзтриванеОсобено състезанието и връщането с влака! :))