Седмично включване

В понеделник фермата стана домакин на Събитие - Жолти от регионалния офис беше довел представители на различни младежки организации и училищни съвети, показахме им фермата, запознахме ги с някои от по-общителните клиенти и седнахме да отговаряме на въпроси, каквито, както ни увериха, ще ни задават много често и в бъдеще. Харесва ли ви тук? Кога пристигнахте? Успяхте ли да разгледате? Как е храната? Липсва ли ви гаджето? Имаше и някои по-сериозни, на които - уви! - моите колеги доброволци тотално се издъниха. Аз се оказах единствената, която знаеше, че проектът ни не е просто "проекта", а си има име ('Hold my hand') и каква е основната му цел, както и че в Унгария има и други градове, освен Мишколц (чието име варира между "мишклок", "мишлок", "микшолк" и други производни, в зависимост от това дали го произнася Кармен или Олмо), Дебрецен и Будапеща. Срам и позор.

След това ни откараха до Фабриката, където повториха операцията с тамошната доброволка (за нея по-късно) и ни пуснаха да разгледаме.

Фабриката, както писах и преди, е старо предприятие, запуснато след разпадането на СССР и в момента служещо за арена на екстремни спортове - голям, затворен скейт парк и една от най-големите стени за спортно катерене в Европа (или поне така ни обясниха). Там се помещава другата доброволческа организация в Мишколц - Komlostetoi Kerekparos Sport Klub. Доброволката им е родом от Турция и представлява доста тъжна гледка - едва-едва говори малко английски (по-малко и от Кармен), самичка е - доколкото разбрахме още едно момиче трябва да пристигне тази или другата седмица - и си няма и представа къде е попаднала. Не знае какво трябва да прави, нищо не разбира от екстремни спортове и не се интересува от тях, не знае, че трябва да има уроци по унгарски, колко почивни дни на месец и се полагат, какво покрива застраховката и, не знае как да стигне до центъра на града, нито че има фейсбук група за всички доброволци, които в момента се намират в Унгария. За съжаление трябва да кажа, че вината си е само нейна. Като отворих интернет, точно за две минути намерих пълната информация за проекта и, не е като да е скрита. Не може да заминеш някъде за половин година и да не си направиш труда да потърсиш малко информация. В този ред на мисли - не може и да заминеш, без да имаш поне основни знания по някакъв западен език - вярно, нямат право да го изискват от теб, но как точно очакваш, че ще си комуникираш с останалите? Как ще взимаш уроци по унгарски, като те се провеждат на английски? Мислете, хора, проявете малко отговорност.

Във вторник започнаха уроците ни по унгарски. Започнахме от абеве-то, както се полага, и още на втората буква Кармен започна да мрънка, че било трудно. Унгарският език не прилича на никой друг (освен на финския, но са доста далечни роднини), използват доста специфични комбинации от звуци, но научаването му в никакъв случай не е невъзможно. Отношението на португалката към всичко, което "не е като вкъщи", както и абсолютното и нежелание да положи минимални усилия, за да постигне нещо, направо ме изкарват извън кожата. На Олмо също му е трудно, имам чувството, че му е физически невъзможно да произнесе звука "ш", но поне се опитва. И ако първият урок не хвърли учителката ни в потрес и ужас, то вторият със сигурност е свършил работа. Започна се Кармен, която заяви, че имала много работа и нямала време да учи, защото било трудно и се завърши с Кармен, която в края на часа попита "а няма ли в унгарския нещо като I am, как се разбира кой върши действието?", след като половин час бяхме учили местоимения и бяхме спрягали глагола "съм".

В сряда имах рожден ден. Ужасявах се от този момент още от заминаването си. Досега не ми се беше налагало да прекарам рождения си ден в компанията на непознати, които дори не харесвам. Слава богу, не ми се наложи и този път - Кармен и Олмо ходиха на басейн с клиентите от фермата, а аз провеждах уъркшоп в дневния център. Вечерта отидохме в Grizzly's - беше сряда, денят за срещи на Бритиш клуба, освен това даваха мача Испания-Португалия. Там се заприказвах с един от многобройните Ласловци, който имаше имен ден, та се черпихме един друг. Оказа се неизчерпаем извор на информация и след разпивката се прибрах с дълъг списък с места, заслужаващи посещение. Освен това ми разказа за младежките си пътувания до България, колко много му харесало в Несебър и как обикалял през нощта около Александър Невски, защото при едно пътуване до Гърция не ги пуснали да минат границата и се наложило да пренощуват в София.

В четвъртък, освен урокът по унгарски и работата във фермата, имахме и втори урок по езда - този път се включи и Олмо. Мина без произшествия, Вики ми показа как да накарам кончето да си вдигне крака, когато искам да почистя копитото, което на Олмо не му се отдаде - Тюндер започна да го пердаши с опашка през лицето и той се отказа. Аз успях да се справя от втория път. Явно редовното подмазване с ябълки си е свършило работата.

Малко на разходка

В събота си направих малка разходка до замъка Диошдьор. Доколкото разбрах през август там ще се проведе "средновековен" фестивал, но исках да се възползвам от затишието и да разгледам крепостта на спокойствие. Експозицията е доста прашасала и честно казано не ме впечатли особено - реплики на рицарски брони от различни векове при изработката на които майсторът не е вложил особено старание. Самата крепост обаче си е приятно място, в двора е издигната сцена за летен театър а и може човек да хвърли поглед към Мишколц от върха на една от кулите. В монетарницата ми дадоха (срещу съответната сума) да си направя монетка с крепостта от едната страна и герба на града от другата. Като цяло - приятно прекаран следобед.

 

Днес се възползвах от склонноста на Кармен и Олмо да спят до два-три часа и се измъкнах да разгледам Лилафюред, преди да са се повлякли с мен. Там се намира езерото Хамори - локвичка с дължина около километър и половина, не става за къпане, но могат да се вземат лодки под наем, освен това бъка от охранени рибоци. На брега на езерото се намира хотел Палота ("палат"), който прекрасно допълва гледката.

До Лилафюред се стига с малко влакче с открити вагончета, което обикаля около половин час из горичките на планината Бюк и определено си струва 650-те форинта, ако на човек не му се ходи с градския автобус.

Свети Янош и първо падане от кон

След трикратно отлагане, празненството по случай празника на Свети Янош най-накрая се състоя. На гости ни дойдоха клиентите от дневния център - може би около 30 човека. Сутринта премина в щафетни игри с бутане на количка, пълна с балони, носене на яйце в лъжица, патешко ходене и т.н.; след това имаше доста забавно състезание по танци - участниците се разделят по двойки, всяка двойка стъпва върху парче вестник и "танцува" (т.е. поклаща се в ритъм или дори без ритъм). Който стъпи извън вестника - изгаря. При следващата песен парчето се сгъва на две, след това на четири и така, докато не свършат участниците. Победителите си струваха гледката - набит младеж (чието име не помня), качил дребната си партньорка на рамене, докато върти някакви странни пируети на един крак под съпровода на Шакира. (По повод гледките - снимки от събитието не мога да пусна, забранено ни е да публикуваме или споделяме снимки на клиентите, без писменото съгласие на родителите). Последва обяд и задружен вой "happy birthday" за Миши, който имаше рожден ден, след това разиграване на легендата за Свети Янош и дявола (в ролята на дявола - Жолти, имаше рога и опашка, почти като онази, която като невръстно хлапе накарах мама да ми ушие, след като ме заведе да гледам Ян Бибиян в театъра), с което празникът приключи.

И след това...

Анамари дойде да ми каже, че Вики и помощничката и Адриан очаквали нов ученик по езда този следобед и ако съм била искала, можело да отида да гледам. Много ясно, че исках! Не останах само с гледане, обаче - дадоха ми да изчеткам кобилката, Тюндер (в превод "фея"), помогнах да затворят малкия немирник, за да не се пречка и после ме качиха да се повозя. Последваха обичайните упражнения за начинаещи - с ръце, хванати отпред на седлото, с ръце на таза, с ръце във въздуха, крака в стремената, крака извън стремената и прочее. След около десетина минути обикаляне в кръг, се случи Случката. Една тлъста, мазна муха ухапа Тюндер, тя се извърна да я ухапе в отговор, спъна се и аз се изтъркалях от гърба и като зряла круша. След кратък момент на паника (ау, добре ли си, удари ли се, ЖИВА ЛИ СИ?) продължихме без повече произшествия. Ако не броим гадните мухи. Явно бяха надушили, че съм сочна мръвка, защото до края на следобеда кървях от поне десет места.

Сега си имам ожулен лакът и като го гледам ми става мило и свидно. Не съм имала подобни травми от вече не помня колко отдавна. Може другата седмица да ставам на 22, но мисля порастването да го поотложа още малко.

Ама че вечер

Току-що се прибирам от среща на нещо, наречено The British-Hungarian Club.

Както се оказва, когато BOSH отворили филиал в Мишколц, пратили сума ти хора от Англия и Уелс да работят тук. Започнали да си правят разпивки всяка седмица в Grizzly Pub в центъра, присламчили се и някои от любопитните местни и ето ти - The British-Hungarian Club. Постепенно мястото се превърнало в сборен пункт на всички чужденци, пребиваващи в момента в Мишколц и унгарци, които искат да си побъбрят с интересни хора и да завържат контакти в чужбина. В момента май има само един истински британец, останалите са испанци, французи, един индиец, някакво създание с азиадски вид и унгаро-афро-виетнамска кръв (наричахме го азиатското негро, той много се смя) и дори една българка (познай, мамо, как се казва - Мариета!), която обаче била в командировка и си заминавала другата седмица. От толкова много лица ми се зави свят, знам че някой се казваше Ласло, друг Херман, Виктория и Габриела, но да пукна, ако мога да свържа име с физиономия или история. Един бил музикален продуцент (не продуцент от продуцентска къща, а човек, който миксира "бийтове", които после DJ-ите и рапърите вкарват в парчетата си - какво ли не научава човек), един тъкмо завършил училище и чака да му oдобрят EVS проекта за Австрия, няколко преподаватели по език, които ми разказаха, че "преди време имало една, дето преподавала български, ама май била гъркиня" и какви ли не още образи. Това, което в началото ме шокира беше, че разговорите с почти всички започваха по този начин:

"Тука в университета ли сте?"
"Не, доброволци сме."

"Аааа, Симбиозиш, знаем къде живеете!"

Явно Клаудия и Жулиен са били доста общителни. Може би и ние ще започнем да си каним гости. За всеки случай, няма да е преди да запомня кой кой беше и как се казваше.

А, за, освен това получих покана за крикет за идната неделя.

The wheels are in motion

Събрахме се, най-после, тримцата доброволци. Олмо пристигна в събота, два часа по-късно, отколкото го очахвахме, забавили му полета от Мадрид. Май малко си пада кроасанче, има повече помади за коса, отколкото някога съм виждала събрани на едно място, но иначе изглежда симпатяга. Преди две-три години ходил на младежки обмен в България - научил се е да казва "здравей", "благодаря" и "аз съм Олмо, ти как се казваш?" и много му харесало в Пловдив. Засега ме спасява от Кармен, за което няма как да не съм му благодарна, въпреки че не знам колко време ще я изтърпи. Тя му говори на испански, но на него изглежда му е неудобно заради мен и й отговаря на английски, така че майтапът е пълен.

Днес Моника ни заведе при Жолти от Регионалния офис за младежко развитие, да направим планове за близкото бъдеще. Очертават се доста интересни неща - първо ще трябва да отпразнуваме Св. Янош на патерици, защото клиентите от фермата бяха подготвили малка пиеска и бяха много разочаровани, когато събитието се отмени. В понеделник, пак във фермата, ще се събират представители на различни младежки организации и ще трябва да споделим впечатленията си за EVS, около седмица по-късно ще правим нещо подобно, но с гимназисти (ще ги зарибяваме, един вид) на излет някъде из хълмовете, ще ходим и до място наречено "фабриката" - изоставена фабрика, сега превърната в арена за партита, младежки фестивали и екстремни спортове - и вероятно ще се срещнем с други доброволци (доколкото разбрах - от Турция). Следващият вторник започват и езиковите ни курсове.

Попитах Моника дали ще е възможно да взимам уроци по езда във фермата и отговорът и направо ме извади от кожата от щастие! Можело, нямало нужда да плащам нищо, но платежоспособните клиенти били с предимство. Като и казах, че искам да помагам при грижите и подготовката на кончето много се зарадва, каза, че имали нужда от подобно нещо, но не очаквала някой от нас да прояви интерес. Вероятно ще мога да започна тази или следващата събота, но засега се ограничавам с подмазване на кобилката с ябълки. Вече като ме види и веднага доприпква да ми прерови джобовете.

Разузнаването ми за културната програма на Мишколц ми донесе едно доста голямо разочарование - миналия сезон са играли Les Miserables (за тези, които не знаят - любимият ми мюзикъл ever), но тази година няма да го има. Големият хит тази есен ще е Чикаго. Може и да отида да го гледам, въпреки че никога не ми е бил сред фаворитите.

В заключение - видео, в което поляците показват, как се прави реклама на нова постановка. Учете се, хора.

Кармен

Вероятно през следващите месеци ще ви се наложи да четете доста оплаквания по адрес на Кармен. Може би е добре да ви обясня ситуацията още от сега. 

Кармен е най-голямото мрънкало, което някога съм срещала. Знае точно три думи на английски и ги използва само за да се оплаква от нещо. Горещо е. Студено е. Вали. Интернетът е бавен. Слънцето изгрява прекалено рано. Не може ли да ходим на работа от 12? Ако си тръгваме и в три ще е направо приказка. Боли ме главата. Уморена съм - това е най-редовното, с него ставаме и си лягаме, направо е като мантра. Защо трябва да ходим на езикови курсове, не може ли да идва учител в апартамента? Защо АХА не покрива изправяне на зъбите? Защо не идват да ни взимат с кола, като ходим до фермата, ами трябва да катерим хълма пеша? Защо не може да си купим пасатор? И фритюрник? Как така не е необходимост, аз съм свикнала да ям пържени картофи. Във вторник ми се яви с един списък с неща, които Моника трябвало да ни купи. Като отворих шкафа се оказа, че си имаме всичко необходимо. Е, да, ама не било ново.

Болна е от какво ли не, непрекъснато гълта някакви хапове, дъвче семена, вари чайове и какво ли още не. Много ми е забавно, когато започне да ми чете лекции за здравословното хранене. Може да тежа колкото новороден хипопотам, но не съм аз тази, която страда от паническо разстройство, инсомния, анемия, лактозна непоносимост, 15 различни алергии и получава мускулна треска за цяла седмица, защото е качила пазарската торба до петия етаж.

Не дай си Боже някой да я помоли да свърши нещо! Девойката учи психология и казва, че е дошла, за да провежда терапии. Как точно ще ги провежда, като за една седмица не успя да се научи да казва името на града правилно, камо ли да научи една-две думи на унгарски? Хубаво, ще изчакаме да започнем езиковите курсове, след това ще е по-лесно. Но до тогава само да посмеете да я помолите да измие два домата за общия (!) обяд. 

Олмо пристига днес. При  миналия проект доброволците са били само двама и са използвали третата стая за да съхраняват излишните неща. Може ли да приберем допълнителните завивки (които ще се ползват от всички) в единия от нейните два (другите две стаи имат само по един) гардероба? Не, разбира се, ползва си ги и двата, няма място. Може ли да проявим малко гостоприемство и да изпържим две яйца, за да може човекът, с който ще живеем 9 месеца, да не се чувства като пратен на заточение? Откъде-накъде!

Несъобразителността и не знае граници. Някак преживявам стърженето на цигулка (нали ви казах, че свири на цигулка? Е,"свири" не е най-точното определение), дори когато е в 10 вечерта, но някак не ми е приятно, когато си оставя употребените дамски принадлежности в тоалетната. На всеки му се случва да забрави (признайте си, момичета), но когато започне да се натрупва купчинка, значи е време за сериозен разговор. 

Олмо ще пристигне всеки момент, така че трябва да бягам. Очаквайте продължение.

Priyaten prestoi v Ungaria!

Току-що получих поредица съобщения, всичките в ето този дух:

Uvazhaemi klienti, tsenata za SMS do BG e 0.252lv. s DDS.

Nomerat za speshni sluchai e 112. Priyaten prestoi v Ungaria.

Ekipat na M-Tel

Браво бе, Екип на М-Тел! Много навреме се сетихте, само пет дена са минали, откак пристигнах. Нямам думи.

Daily Report

Нищо особено за споделяне, освен че Арон, Крищоф и Юлия ще ми липсват, когато си заминат в края на седмицата. Много приятна компания са, забавен е начина, по който се опитваме да се разберем на някакъв англо-унгаро-немски език, примесен с ентусиазирано жестикулиране, голямо удоволствие е да се работи с тях.

Днес направихме основата на календара - голямо дърво, разделено на четири, изобразяващо четирите горишни сезона. Оставихме го да съхне, утре ще залепим снимките на всеки един от клиентите, в зависимост от това, кога е роден, може да добавим и някакви допълнителни декорации. В добавка пускам и малко снимки от ателието.

Първи работен ден

Не особено работен.

Първоначалният план беше да се излезе на излет, да се играят някакви игри и евентуално да се гребе с лодки, но сутринта времето беше безкрайно недружелюбно и тази идея отпадна. Точно половин час след това пекна слънце, но вече беше късно да се ходи където и да било - повечето от клиентите са аутисти и непрекъснатите промени и несигурност ги плашат, особено ако има изглед да се закъснее за обяд. 

Заедно с трима други доброволци от Будапеща (наричат ги "доброволци", но доколкото разбраха са тук по някакъв училищен проект) - Крищоф, Арон и Юлия, ни предложиха да боядисаме една от стаите, която явно имала нужда от освежаване. Оказа се, че съвсем не е така, стаята си беше много свежа, благодаря, така че прекарахме още известно време в чудене с какво да се захванем. Накрая започнахме да сглобяваме гардеробчета, което се оказа нелека задача, защото повечето се оказаха дефектни - на кое ще му липсват винтчета, на кое дръжките, на кое няма са му пробити дупки, така че си имахме забавление за цяла сутрин. Кармен обаче явно взе присърце идеята, че доброволната работа трябва да се върши само доброволно и прекара времето до обяда нацупена и пушеща на терасата. 

Последва ядене, почистване на една от стаите за гости - родителите на един от клиентите, Жолти, ще идват да го видят, пак ядене, разходка в градинката пред къщата, игри с двете кутрета, които сноват из фермата, пак ядене (Бога ми, унгарците ядат много!), репетиция на пиеската, която готвят за петък (ден на Свети Янош), официалното ни представяне пред клиентите, церемониална обиколка на стаите, ядене (!) и обратно вкъщи.

Програмата за вторник и сряда - направата на голям календар, с всички рождени дни и други празници.

Домашно кисело мляко

Изключено беше при такъв дълъг престой в чужбина да се препитавам с местния "йогурт" - повечето продукти, които тук минават за кисело мляко, се продават в кутийки с размерите на напръстник и съдържат доволно количество нишесте и есенции. Затова се бях подготвила с едно бурканче нашенско и вчера се захванах с бойната задача да си подквася мляко.

Първо, слагаме прясното мляко на котлона и го варим няколко минути, като внимаваме да не изкипи.

След това го оставяме да поизстине и го прехвърляме в съд по избор (аз си купих един хубав буркан, специално за целта)

Размиваме закваската с малко от свареното мляко и го изливаме в буркана, като разбъркваме хубаво.

Накрая  захлопваме капака и завиваме съда, за да се запази топлината 

 

 След час-два го проверяваме, като видим, че е започнало да се сгъстява, можем да го приберем в хладилника, където го оставяме за през нощта. Междувременно е хубаво да си почистим работните пособия.

На сутринта имаме готово кисело мляко. Не се получи толкова резливо, колкото очаквах и се отдели доста вода, около два пръста, но на вкус е превъзходно и като за първи опит ми се струва, че се справих доста добре. Днес ще се яде таратор!

La Boheme Flashmob

Седи си човек, пие си сокчето и изведнъж...

Първи впечатления

Моника

Менторката ни, отговаря за нашето благополучие и безпроблемно пребиваване. Нейна е задачата да скача при всяка наша прищявка и да ни угажда. Или поне тя така ни обясни. Чудя се колко време ще ни изтърпи... Попринцип ще се виждаме с нея един-два пъти седмично, но ако имаме нужда от нещо, на линия е 24/7. Впечатли ме умението и да се разбира с Кармен - английският на португалката е направо кошмарен, но Моника като че ли може да чете мисли. Явно има опит.

Кармен

Кармен... засега ме оставя със смесени чувства. От една страна прави много сладки гривнички, чантички брошчици и други джунджурии, свири на цигулка, говори си с всички, въпреки че знае точно две думи английски и като цяло е много дружелюбна и общителна, когато пристигнах, тя тъкмо се готвеше да ми остави бележка за "добре дошла", преди да си легне:

 От друга непрекъснато мрънка за нещо - слънцето прозирало през пердетата, тенджерите били стари, интернетът бил бавен (по мои наблюдения е същият като вкъщи), това я боляло, онова я боляло, не можела да ходи дълго време, не можела да става рано, застраховката не била покривала изправяне на зъбите... Има пълно чекмедже с хапчета, билки, семена и какво ли още не. Засега не съм сигурна дали действително е крехка и болнава или просто я тресе хипохондрията.

Анамари (да, пише се слято)

Лъчезарна млада румънка (трансилванка при това), нашият координатор - тя ще ни помага и напътства в работата. Ние сме и първите доброволци, явно ще се учим заедно, в движение. Разведе ни из центъра на града, показа ни супермаркетите, киното, театъра, галерията и бирария Forint, където изпихме първата си бира - Borsodi, произведена в Мишколц.

Апартаментът
Доста приятно място, напълно оборудвано, в самия център на града. Предишните доброволци го бяха оставили малко мърляво, но с това се справихме почти веднага. Навсякъде по стените има рисунки и колажи:

Не пропуснах да дам и своя принос:

Тук-там са оставили бележки с унгарските наименования на предметите. Само да се научим и да ги произнасяме правилно...

Както споменах преди, избрах си най-малката стая - когато нямам много лични вещи по-голямо помещение би ми изглеждало празно и ми е неуютно. Минусът е, че ще трябва да мина без бюро (имам само едно малко шкафче и разклонителят не стига до него), но се нагаждам както мога.

Фермата

Barathegy Rehabiliation Farm се намира в западните покрайнини на Мишколц. Tам пребивават до 15 души, страдащи от разнообразни душевни и умствени заболявания. В общи линии съм доста впечатлена - "клиентите", както ги  наричат, не са напълно самостоятелни, но никой не им прислужва - по строг график си разпределят домашните задължения, стига само някой да ги наглежда. Навсякъде има картинки и табелки с обяснения и указания, преди всяко хранене се чете молитва (Моника обясни, че не било по религиозни причини, по-скоро сигнал, преди който да не започват да се хранят, докато не са се събрали всички), свободното време се прекарва в градината или в ателието, където правят хартиени кошници, парцалени черги, бродирани кърпички и други предмети, които продават около Коледа и други празници. Повечето клиенти са доста дружелюбни и дори разбират по малко английски.

Във фермата също така се отглеждат кози, кокошки, пуйки, прави се сирене (не през цялата година - когато се родят малки доенето спира, докато не поотраснат), има също така кобилка с жребче - голям любопитко, провери ми всичките джобове и се опита да си похапне от дънките ми, и доста дружелюбна магарица, която впрягат в малко фургонче за разходки, когато идват деца на посещение.

За съжаление си бях забравила фотоапарата при първото посещение във фермата, но скоро ще се реванширам, обещавам!

Пътуването

Най-после имам възможност да рапортувам - намирам се в Мишколц и съм жива!

Ники дойде да ме изпрати на автогарата, стърча до куфарището ми, докато си намеря работещо чейндж бюро, намери ми рейса (София - Хамбург, през Будапеща), нахрани ме с вафли и като цяло беше джентълмен и половина. Аз си бях поревала порядъчно предната вечер, така че се държах относително прилично и в девет без нещо го натирих да се прибира.

Като за начало - в 60-местен автобус заетите места бяха не повече от 20-тина. На билетите не бяха посочени места, така че всички си седнаха където им душа иска (аз, със моя късмет, се наложи да се преместя, но затова - по-нататък). Поради някаква причина вместо в 9 потеглихме в 10. Обяснение не получихме, останахме си с предположението, че от компанията се надяват на някого в последния момент да му щукне, че му се ходи в Унгария или Германия. Ентусиасти се намериха (цели двама, ако не се лъжа) и най-накрая потеглихме. Още с тръгването усетих, че със съседката отзад няма да се разберем. Беше възрастна госпожа от мургавото вероизповедание и като по команда, щом рейсът припали, извади домашно приготвен сандвич и започна блажено да го предъвква, като същевременно се надвесваше над седалката ми, тласкана от кой знае какво любопитство, да види какво се случва напред, явно огромните прозорчища отстрани не и бяха по вкуса.Докато стигнем Калотина беше видяла сметката на сандвича, беше изсмукала всяка троха, заседнала между зъбите и, беше поляла пиршеството с прилично количество вода и, щом спряхме, без да се бави се насочи към близкото WC. Не искам да знам какво се е случвало в мрачните дебри на граничната тоалетна, предполагам и вие не държите да ви споделям подобна деликатна информация, но когато господжата се завърна, от нея се носеше една доста... специфична миризма, неумело прикрита от аромата на евтини мокри кърпички. Стиснах зъби и надух климатика. Когато обаче налапа половин пакет дъвки и започна да го джвака не издържах, вдигнах си чукалата и се наместих по-назад. Другарката не се впечатли особено, новото ми място беше тихо и спокойно, така че с това въпросът се приключи.

На Калотина си повисяхме, може би час и половина, по традиция от българската страна ни свалиха и ни накараха да минем границата пеш. Сърбите ни прегледаха надве-натри и ни пуснаха без много драми. И понеже явно час и половина обикаляне около автобуса в жегата не бяха достатъчни, щом влязохме в Сърбия спряхме за... почивка. От толкова почиване чак кубинките ми започнаха да залепват по полуразтопения асвалт.

Нататък пътуването продължи без произшествия, дори имах щастието да се насладя на няколко екземпляра от местната фауна. Експонат номер едно беше скален орел, величествено клечащ на една крайпътна ограда, малко след като влязохме в Сърбия (и да - сигурна съм, че беше скален орел!). Следващата забележителност, също отпочиваща на една ограда, беше с изключително соколест вид, но от неизвестна за мен порода. Вечерта, когато започна да притъмнява, успях да различа доста прилична бройка сърни, явно открили удобна дупка в загражденията, които най-необезпокоявано ошушкваха посевите на хората. А след това се спусна мрак и повече нищо не се виждаше.

С наближаването на крайната цел батерията на mp3-то ми започваше вече да издъхва, лапмите в буса бяха крайно неподходящи за четене, така че насочих вниманието си към съседите отпред. През по-голямата част от пътуването, един дългурест мъж правеше опити да впечатли дребничката японка, която седеше пред мен. Когато си свалих слушалките разбрах, че човекът, който погрешно бях сметнала за нагъл сваляч, всъщност беше адвентист и разпалено обясняваше на развален английски сатанинските влияния на интернет и рок-музиката и упорито се опитваше да я убеди, че с Божията помощ бил предрекъл падането на комунизма. Чак ми дожаля за момичето.

В Будапеща пристигнахме половин час по-рано, въпреки късния старт. И тогава се почна голямото приключение.

В последния си мейл Моника (менторката ни) ми беше казала, че наетото от тях бусче ще ме вземе от стоянката на такситата, така че се насочих натам. Уреченият час наближи, дойде и си замина, когато Моника ми се обади да ме попита какъв е проблема и защо шофьорът не можел да ме намери. Последваха безброй обаждания, обяснения, обикаляне на автогарата с тътрузещия се зад мен куфар и след около час се разбра, че човечецът чакал на някаква друга автогара, където според него, трябвало да спират международните автобуси. Най-накрая се намерихме и след малко повече от два часа пристигнахме в Мишколц. От вечерта (каква ти вечер - 2 сутринта) нямам много ясен спомен, Моника ми помогна да кача багажа до апартамента, където си заплюх най-малката и уютна стаичка, запознах се надве-натри с Кармен, която беше пристигнала по-рано вечерта, разменихме ръчноправени армагани в знак на братска дружба и след бърз душ се намерих под завивките.

И... нов блог

Здравейте, името ми е Веси след има-няма два дни нарамвам добрата стара раничка "Ташев" и заминавам за Унгария. Като всеки уважаващ себе си (начинаещ) пътешественик, започвам да си водя дневник, в който да споделям преживяванията си в странните чужбински земи, да се оплаквам от храната/трафика/времето/граничните служби и т.н. и, разбира се, да ви засипвам със снимки на непознати хора, църкви, пейзажи и други живописности.

9-месечното ми пребиваване при братята маджари се осъществява с любезното съдействие на Европейска доброволческа служба (ЕДС/EVS) към програмата "Младежта в действие", Младежки център за развитие "Взаимопомощ" гр. Казанлък, България и  "Szimbiózis Alapítvány" Мишколц, Унгария.

Какво е ЕДС? Едс е една прекрасна възможност за младите хора да се разтъпчат из някоя европейска страна (че и не само европейска), да се срещнат с интересни хора, да опознаят различна от тяхната култура, да понаучат чужд език и, ако случайно им остане време, да вземат да посвършат малко доброволна работа в полза на обществото - опазване на околната среда, социални дейности, изкуство, спорт и т.н. За повече информация НЦ "Европейски младежки програми и инициативи".

Чудите се какво ще правя аз? Ами и аз не съм съвсем сигурна. От Szimbiozis предоставят доста богат избор от възможности. Основното занимание ще бъде  провеждането на арт-терапия, музикотерапия, игри и други балсами за душата, предназначени за подопечните им, страдащи от заболявания като аутизъм, синдром на Даун, епилепсия и т.н. Може да ви се стори странно, но унгарците са на мнение, че с малко помощ хората с умствени увреждания могат да бъдат част от обществото. Шокиращо, нали. Вместо да ги натъпчат с транквиланти и да ги затворят да вегетират някъде... но се отклонявам от темата. По наше (на доброволците) желание ще имаме възможност да работим и в зеленчукова градина и да се грижим за домашни животни (май забравих да спомена, че освен дневен център в града, фондацията поддържа и малка еко-ферма в покрайнините на Мишколц? How cool is that!), да правим восъчни свещи, сувенири и домашно сирене, да организираме екскурзии сред природата през летните месеци и какво ли още не.

Докато напиша една въвеждаща публикация и половината ден отиде... следващото включване вероятно ще бъде след настаняването ми, сега трябва да се посветя на събиране на багаж, сбогуване с близки хора *подсмрък* и пазаруване в последния момент на неща от първа необходимост. За да убиете времето, докато очаквате с нетърпение и вълнение следващия ми пост, може да погледнете табличката с линкове отдясно, където ще откриете галерията ми в DeviantArt, форумната ролева игра по Discworld, която водя, както и други интересни неща. Ще се видим в Мишколц.

P.S. Замалко да забравя! Специални благодарности на Светлето, която изтъргува стария си лаптоп за чифт ръчно изработени стиймпънк очила, като по този начин ми осигурява връзка с дома и възможност да поддържам този блог. Благодаря, Светле!