Пътуването

Най-после имам възможност да рапортувам - намирам се в Мишколц и съм жива!

Ники дойде да ме изпрати на автогарата, стърча до куфарището ми, докато си намеря работещо чейндж бюро, намери ми рейса (София - Хамбург, през Будапеща), нахрани ме с вафли и като цяло беше джентълмен и половина. Аз си бях поревала порядъчно предната вечер, така че се държах относително прилично и в девет без нещо го натирих да се прибира.

Като за начало - в 60-местен автобус заетите места бяха не повече от 20-тина. На билетите не бяха посочени места, така че всички си седнаха където им душа иска (аз, със моя късмет, се наложи да се преместя, но затова - по-нататък). Поради някаква причина вместо в 9 потеглихме в 10. Обяснение не получихме, останахме си с предположението, че от компанията се надяват на някого в последния момент да му щукне, че му се ходи в Унгария или Германия. Ентусиасти се намериха (цели двама, ако не се лъжа) и най-накрая потеглихме. Още с тръгването усетих, че със съседката отзад няма да се разберем. Беше възрастна госпожа от мургавото вероизповедание и като по команда, щом рейсът припали, извади домашно приготвен сандвич и започна блажено да го предъвква, като същевременно се надвесваше над седалката ми, тласкана от кой знае какво любопитство, да види какво се случва напред, явно огромните прозорчища отстрани не и бяха по вкуса.Докато стигнем Калотина беше видяла сметката на сандвича, беше изсмукала всяка троха, заседнала между зъбите и, беше поляла пиршеството с прилично количество вода и, щом спряхме, без да се бави се насочи към близкото WC. Не искам да знам какво се е случвало в мрачните дебри на граничната тоалетна, предполагам и вие не държите да ви споделям подобна деликатна информация, но когато господжата се завърна, от нея се носеше една доста... специфична миризма, неумело прикрита от аромата на евтини мокри кърпички. Стиснах зъби и надух климатика. Когато обаче налапа половин пакет дъвки и започна да го джвака не издържах, вдигнах си чукалата и се наместих по-назад. Другарката не се впечатли особено, новото ми място беше тихо и спокойно, така че с това въпросът се приключи.

На Калотина си повисяхме, може би час и половина, по традиция от българската страна ни свалиха и ни накараха да минем границата пеш. Сърбите ни прегледаха надве-натри и ни пуснаха без много драми. И понеже явно час и половина обикаляне около автобуса в жегата не бяха достатъчни, щом влязохме в Сърбия спряхме за... почивка. От толкова почиване чак кубинките ми започнаха да залепват по полуразтопения асвалт.

Нататък пътуването продължи без произшествия, дори имах щастието да се насладя на няколко екземпляра от местната фауна. Експонат номер едно беше скален орел, величествено клечащ на една крайпътна ограда, малко след като влязохме в Сърбия (и да - сигурна съм, че беше скален орел!). Следващата забележителност, също отпочиваща на една ограда, беше с изключително соколест вид, но от неизвестна за мен порода. Вечерта, когато започна да притъмнява, успях да различа доста прилична бройка сърни, явно открили удобна дупка в загражденията, които най-необезпокоявано ошушкваха посевите на хората. А след това се спусна мрак и повече нищо не се виждаше.

С наближаването на крайната цел батерията на mp3-то ми започваше вече да издъхва, лапмите в буса бяха крайно неподходящи за четене, така че насочих вниманието си към съседите отпред. През по-голямата част от пътуването, един дългурест мъж правеше опити да впечатли дребничката японка, която седеше пред мен. Когато си свалих слушалките разбрах, че човекът, който погрешно бях сметнала за нагъл сваляч, всъщност беше адвентист и разпалено обясняваше на развален английски сатанинските влияния на интернет и рок-музиката и упорито се опитваше да я убеди, че с Божията помощ бил предрекъл падането на комунизма. Чак ми дожаля за момичето.

В Будапеща пристигнахме половин час по-рано, въпреки късния старт. И тогава се почна голямото приключение.

В последния си мейл Моника (менторката ни) ми беше казала, че наетото от тях бусче ще ме вземе от стоянката на такситата, така че се насочих натам. Уреченият час наближи, дойде и си замина, когато Моника ми се обади да ме попита какъв е проблема и защо шофьорът не можел да ме намери. Последваха безброй обаждания, обяснения, обикаляне на автогарата с тътрузещия се зад мен куфар и след около час се разбра, че човечецът чакал на някаква друга автогара, където според него, трябвало да спират международните автобуси. Най-накрая се намерихме и след малко повече от два часа пристигнахме в Мишколц. От вечерта (каква ти вечер - 2 сутринта) нямам много ясен спомен, Моника ми помогна да кача багажа до апартамента, където си заплюх най-малката и уютна стаичка, запознах се надве-натри с Кармен, която беше пристигнала по-рано вечерта, разменихме ръчноправени армагани в знак на братска дружба и след бърз душ се намерих под завивките.