Честито Рождество Христово!

А тъкмо си мислех...

... че последният ден ще мине без произшествия.

Както кротичко си чистех днес, Олмо благородно реши да се присъедини към мен. След като изблизахме кухнята и банята, той събра мръсните пешкири, метна ги в пералнята и я пусна. И адът се отприщи за пореден път. Оказва се, че Кармен била имала вътре някакви потници и чорапи, дето била изпрала преди два дни (!). Олмо каза, че не ги бил видял, тя започна обичайната тирада - "disgusting liar", "you are bad person", "you need to grow up" и т.н. и т.н. По едно време превключи на испански.

Изгарам от нетърпение да дойде утрешния ден, че да се разкара най-накрая. Сигурно ще си вдигнем купон вечерта.

Вкъщи е най-хубаво

Съвсем спрях да ъпдейтвам блога, за което се извинявам. Напоследък започва да ме наляга носталгията и нито St. Martin's Feast, нито днешното пътуване до Будапеща, нито дори фактът, че Кармен си заминава след две седмици ми се струват като достатъчен повод да пиша нещо. "Българската вечер", в която трябваше да направя презентация за България и да сготвя нещо традиционно, никак не подобри ситуацията.

Baszd meg

Таз вечер реших да отида на кино. Гледах Silent Hill: Revelation. Беден ми е речникът да изразя, колко малоумен и скучен филм е това. Толкова аматьорски и бездарен, че му посвещавам цял пост в блога си. Толкова е тъп, че трябваше да проверя име по име в IMDB, дали Уве Бол не фигурира някъде сред създателите. Epic fail.

Mid-term EVS Training

Второто ни "обучение" се проведе от 25 до 28 октомври в Sport Hotel в Будапеща. Хотелът се намира в парка Normafa на един от хълмовете, с прекрасен изглед към града. Или поне щеше да има, ако не беше непрогледната мъгла. Самият хотел е доста приятно местенце със сауна, басейн (открит... и никой не успя да падне в него), две конферентни зали, уютно обзаведено лоби с (нефункциониращ) бар и ресторант, предлагащ ужасяваща храна, поднесена на още по-ужасяващи порции. Две пържени (!) пилешки бутчета, върху планина от пържени картофи; четири парчета паниран карфиол, две парчета паниран кашкавал и половин кило ориз; печен карфиол с кашкавал, яйца и три вида колбас и казан картофено пюре, за десерт пудинг с бисквити или пудинг с ориз... Общото мнение беше, че се опитват да ни угоят, за да хранят с нас следващата група, която ще отседне там.

Срещнахме се с някои познати лица - Лори, Атила, Айтор и Ода, с които бяхме заедно в Хортобадж, Клои, съквартирантката  на Дамла, Хуан и Вилиар, която не дойде на предишното обучение, но с която се запознахме след това и Сези от Фабриката (но тя не се брои, тъй като си е един вид "с нас" в Мишколц). Новите лица бяха Селина от Германия, Лена от Русия (от Сибир!), Илам от Турция, Степа и Петер от Полша, Ева и Синтия от Испания, Алан от Франция, Чилла от Румъния и Валентин и Габор от Сърбия. Последните трима бяха унгаро-говорящи и (о, каква изненада) не отбираха и дума английски (освен "fuck" и "shit"). Самото обучение водеха Болаж, който като че ли искаше по-скоро да купонясва с нас и Габи, която му стискаше юздите. 

Тъй като това се водеше есенно-зимното обучение, не се предполагаше приключенстване навън, като се изключат разходката и вечерята в града последния ден. Този път се съсредоточихме върху седенето в кръг и споделянето. Оказа се, че организацията на Чилла я е взела на мястото на платен работник, за да не плаща заплата, нещо, което е абсолютно забранено и незаконно. Момичето беше направо потресено, че останлите работим по 30-35 часа на седмица, получаваме си парите в началото на месеца и скитосваме по екскурзии. Ние пък бяхме изумени, че от организацията и изобщо са я пуснали на обучението, да им развява кирливите ризи.

Друга основна част от обучението беше разиграването на различни конфликтни ситуации и колективното умуване над възможния изход. Изводът беше, че винаги може да се постигне консенсус, стига всички засегнати страни да са разумни, спокойни, отстъпчиви и търпеливи, което няма как да се случи, тъй като ако бяха разумни, спокойни, отстъпчиви и търпеливи, едва ли щеше да се стигне до конфликт на първо място. Въпреки това се забавлявахме и се насладихме на някои изключителни представления (Айтор в ролята на гневен съсед, Олмо в ролята на служител, насаден да обгрижва доброволците, защото менторът нямал време и Алан в ролята на притеснен татко, останал с впечатлението, че дъщеря му е продадена като жрица някъде в Украйна).

В следобеда, отделен за "intercultural experiences", играхме игра, която си спечели името "рафа-рафа". Разделихме се на две "племена", всяко от които трябваше да си изгради "цивилизация" в лобито или в конферентната зала, да изпрати посланик при другото племе, който като се върне да разкаже какво е видял. Следваше нова размяна на посланици, при която новият пратеник трябваше да може да действа и да се държи "прилично" според това, какво е научил предшественикът му. В нашето племе държахме на личното си пространство комуникирахме само в крайна нужда - когато трябваше да разменяме карти за свещената ни игра, която щеше да определи следващия върховен жрец. Затова и си позволих да припадна драматично, когато ме избраха за първи пратеник и когато от другото племе ме посрещнаха с хищни групови прегръдки и щастливи викове "Рафа-рафа!" (откъдето дойде и името на играта). Просто културният шок ми дойде малко в повече.

Естествено, не се мина без купонясване. Първата вечер мина в кротки разговори, втората отново в кротки разговори, стабилно подкрепени с вино. По едно време токът спря и аз се оттеглих в покоите си, за да слушам поройния дъжд, който се сипеше. Това, което изпуснах, ще бъде запомнено в легендите като "The Night of the Markers". Изглежда на някого му беше хрумнала гениалната идея да си направят "painting therapy" (подозирам Кармен) на тъмно, при което на сутринта се оказа, че всички маркери са изчезнали (бяха останали само капачките), а всички участвали в погрома са татуирани с цветя, сърца, странни пипалести създания, хипарски лозунги с правописни грешки и неприлични изрази на четири езика. Освен това хартиеното тиксо беше свършило, затова пък в залата имаше изобилие размотана тоалетна хартия.

Последния ден ни пуснаха на разходка из Будапеща, с по един лист "задачи" - да открием това или онова, да разберем какво е било старото име на някой бар, да изслушаме (и разпознаем) поне три песни от пеещия фонтан и т.н. След това ни заведоха на вечеря в един невероятен ресторант - атмосферата беше като от 20-те, с плакати и афиши, модели на самолети, книги, грамофони и други красоти, имаше музика на живо, храната беше невероятна, а сервитьорите говореха английски. По време на вечерята с Айтор си говорихме за Лъвкрафт и Monkey Island, а Алан ми каза, че гласът ми му напомнял за Бриен Красавицата от "Песен за огън и лед". Аз пък му казах, че ще го приема като комплимент и няма да го убия в съня му през нощта.

След вечеря ходихме на дискотека. Мястото много ми хареса. Цял един вход от жилищна сграда, опразнен от излишните стени и врати, декориран с графити, плакати, препускащи през пространството гипсови зайци и някакво странно същество, смесица от кон, жена и сова, висящо в най-голямата зала. Бих си умряла от кеф, ако имах някакво такова място на разположение. Е, вероятно щях да го използвам за игрална зала, не за да надувам музика, която кара нервната система да изпада в кома и крайниците ти да се гърчат самоинициативно. Всеки с интересите си...

Yesterday I Saw A Deer

Добре де, не беше вчера, а в събота. И не е кой знае какво събитие, гадините са плъзнали из хорските градини и плячкосват на воля.

В събота ходихме с Жолти (от регионалния офис), Сези (от Фабриката) и Кармен до Фонь, близо до границата със Словакия. Делегация от Кошице беше дошла да побратимява двата града, имаше и ученици от тамошната гимнзия. Изнесохме им кратка лекция за ЕДС и с това работата ни приключи. Сези си набеляза едно момче, което имаше кола и доста убедително му пърха с мигли, докато не се съгласи да ни закара до Boldogköváralja, да разгледаме замъка. Пътьом минахме и през Вижой, където е отпечатана първата библия на унгарски език.

(снимката е от Уикипедия, в църквата, където се пази това копие, е забранено да се снима)

Ето още малко снимки от деня:

Still alive

Да, да, знам, отдавна не съм пускала нищо ново. За любопитните, ето какво ми се случва.

Миналата седмица ни дойдоха на гости ученици от американската гимназия в Будапеща, да ни помогнат да съберем ябълките и картофите. Само едно момиче беше от Унгария, останалите бяха корейци, китайци и един испанец за цвят. Чак се шегувахме, че нашата ферма експлоатира китайските деца. Голям смях. Беше наистина разпускащо да съм заобиколена от хора, знаещи достатъчно английски, че да разбират шегите ми. Учителите, които придружаваха децата ("децата"... минах 20 и изведнъж всички 18-19-годишни станаха "децата"), Бен и Кевин, бяха големи симпатяги и казаха, че ще ни издействат покана от началството си, да зарибяваме хлапетата да ходят и те доброволци.

След няколкодневно висене по клонаците, белене, кълцане и варене на мармалад, се върнахме към нормалния режим. В градината има все по-малко работа и повечето време го прекарваме в подпиране по оградите. Днес най-подмолно се изшмулих от градинската работа и отидох с работниците до Диошдьор, да прекарваме бали сено. Сигурно има да си пощя сламки от косата цяла седмица.

В момента в Мишколц се вихри филмов фестивал. В неделя ходихме с Анамари и Роби (гаджето и) на кино. Филмът беше хубав и тъй като фестивалът е международен - с английски субтитри.

Аз всъщност го бях гледала вече, може би седмица преди да замина за Унгария. Ама шшшт, ГДБОП дебне.

Update

EVS Оn-arrival Training Hortobagy

Упорито го наричахме on-arrival, въпреки че много от участниците вече стягаха багажа за вкъщи. Андреа (нашият "трейнър") обясни, че това било първото обучение за годината, трябвало да има друго през май или април, но така и не се състояло. Затова пък, според непотвърдени източници, следващото (midterm) се очаква да се проведе през септември. Групово решихме да не търсим логика в решенията на националната агенция, след като сме извадили късмет - нека се възползваме и си прекараме хубаво.

Няколко думи за Хортобад - намира се недалеч от Дебрецен, местността дълго време е била едно огромно блато, но след като регулират разливите на Тиса, се превръща в така обичната ни "пуста". Обявена е за национален парк и част от националното културно наследство на Унгария - там се отглеждат редки породи овце, рунтави свине (почти неразличими от овцете) и говеда. Самото селце се намира на брега на реката, носеща същото име, приятно е за окото и е изключително tourist-friendly - в самия център има нещо средно между музей и информационен офис, където успяхме да открием цели трима англоговорящи, болница за птици (предимно пострадали след сблъсък с електрически стълбове, но и доста отровени), "чарда" - страноприемница, останала още от времето, когато Хортобад е бил по пътя на керваните, пренасящи сол, а всяка неделя (поне през летните месеци) се провежда базар за ръчноизработени стоки и сувенири, с изключително минимално китайско присъствие.

И така, главни действащи лица:

От организаторите - Андреа, нашият инструктор; Хайни, първи офицер и фотограф(а междувременно и доброволец в пилешката болница); Делинке, фотограф, в процес на обучение; Пища, шофьор и отговорник по греяното вино и Акош, шофьор и оператор.

Доброволците - аз (България, duh), нашата знаменитост Кармен (Португалия, ако сте забравили), Олмо, Шаби и Хуан (Испания), Дамла, Афифе и Сези (Турция), Бори, Атила, Еми, Дениш, Ода, Моника, Айтор и Мате (Трансилвания - явно ги предпочитат, защото говорят унгарски) и Вилиар (Исландия).

Ден първи

Getting to know each other 

Почнахме с известно закъснение - Олмо и компания решиха да хванат по-късен влак, който за капак изтърваха и пристигнаха два часа след останалите. Когато се появиха, започна първата част от програмата - запознаването. Всеки трябваше да представи с по няколко думи себе си и проекта, в който участва. След това ни раздадоха тагове, надписахме ги и прекарахме известно време в игри, които уж трябваше да ни помогнат да си запомним имената. Успехът, ако мога така да се изразя, варираше.

The Volunteer and EVS Galaxy

Лекция, проведена от Андреа, засягаща структурата на EVS. Нищо ново за мен, за разлика от доста други  бях изчела доста "помощна литература" преди да замина. След лекцията се разделихме на три групи, като всяка група трябваше да нарисува на един голям лист, как си представя перфектният доброволец. Шедьоврите ни можете да видите в края на поста. Няма как да не отбележа опитът на третата група да покаже, че перфектният доброволец трябва винаги да е готов да си поиграе с деца в нужда, поради което се разхожда с плюшено мече, затъкнато в гащите. В резултат, изразът pedo-bear бе споменат неколкократно. Кхъм.

Open fire

Открит огън. Дебели буци сланина на клечка (никой не искаше да ги яде, затова пък всички искаха да държат клечка над огъня) и греяно вино в голям казан. Мястото, където запалихме огъня, беше снабдено с плитка, бетонирана дупка и множество висящи вериги и куки. Обясниха ни, че били предназначени за печенето на цял вол. Вилиар произнесе няколко не особено вдъхновяващи тоста, затова пък с такъв умопомрачителен шотландски акцент, че ни заболяха стомасите от смях. Преди лягане - епична битка с паяк, над леглото на Дамла (с която делях стая). С помощта на точно прицелена маратонка, девицата бе спасена.

Ден втори

Hungary & Hungarian

Отново се разделихме на три групи, този път трябваше да нарисуваме каква представа сме придобили за страната, по време на престоя си. Като че ли всички бяхме единодушни, че в Унгария бабуната на пътя се нарича "хълм" а възвишение над 100 метра - планина, че всички момчета се казват Лаци, а всички улици "Кошут" и на всеки ъгъл има "SPAR" (местната BILLA). О, и също така, че всеки един от нас би си продал душата за едно шоколадче "Pöttyös Turorudi". След това ни налепиха по гърбовете листчета с думи на унгарски и ние трябваше да обясним един на друг какво пише на листчето. Аз се оказах vonatjedy - билет за влак.

Usefull things

В тази част на програмата трябваше да ни разяснят "Що е то АХА и дали се яде", както и ако някой има някакви допълнителни въпроси относно EVS, неразяснени предния ден - да ги зададе, но Хайни дотърча и обяви, че в пилчарника имало три щъркела, очевидно изцерени от болежките им, които щели да пускат на свобода. Решихме, че АХА няма къде да избяга и отидохме да гледаме събитието. Самите щъркели не бяха никак доволни от цялата работа и явно не разбираха защо трябва да ходят някъде, след като в болницата си имат подслон и безплатна храна, та направиха по едно кръгче и се настаниха в едно изоставено ланшно гнездо, откъдето ни гледаха укорително и щракаха с човки. Аз пък се сдобих с перо от сова за новата си шапка. Не съм ви показала новата си шапка! Купих си я на Курултая. Истинска филцова шапка, направена от истински шапкар. Снимки в... снимките.

Me and my Mentor

Тук трябваше да се разделим на групички по двама. Единият от нас трябваше да е със завързани очи, а другият да го води, след това ролите се сменяха. Идеята на упражнението беше "да се опитаме да влезем в кожата на нашия ментор и да видим какво е, да трябва да се грижиш за едно безпомощно същество (сиреч доброволците)". При последвалото обсъждане се разбра, че ролята на ментора е да успее да накара доброволеца да се спъне по такъв начин, че хем да се пребие, хем да не си сучпи врата. Доста притеснително.

Cooperation

Отново се разделихме на три групи. Всяка група трябваше да се справи с три задачи - първо ни раздадоха по един тест с въпроси, свързани с Хортобад. Трябваше да обиколим музеите и болницата и да открием верните отговори. Хайни ни разходи насам натам, като уж случайно ни даваше информация за отговорите или поне къде да я търсим. Нашата групичка реши теста без грешка (носовир).

След това всяка от групите трябваше да се пусне с лодка по реката, да намери инструкциите за следващата задача и да се върне, по възможност същия ден. На гребането бързо му хванахме цаката, но не се мина без произшествия. По едно време забихме в едни тръстики и Вилиар започна да ръчка из тях, за да отблъсне лодката.Една риба, явно възмутена от действията му, скочи в лодката, при което Бори се разпищя и се опита да изскочи навън. Все пак не успяхме да обърнем лодката, Бори бе сграбчена за колана от моя милост, преди да успее да цопне в реката, а рибата биде запратена обратно във водата. Вилиар пък вече се отнасяше с повече уважение към тръстиките. Продължихме нататък, намерихме инструкциите и обърнахме към изходната точка. Тук трябва да отбележа, че лодката ни имаше мотор - беше вдигнат от водата и ни бяха казали, че е празен, явно с цел да не го палим. На Айтор и Олмо обаче им хрумна гениалната идея да го изпробват. След първите няколко дърпания решихме, че наистина е празен, но изведнъж моторът забръмча, ние се развикахме "TURN IT OFF!!!!!!", Олмо и Айтор се развикаха "I DON'T KNOW HOW!!!!" та филмът беше пълен. Все пак момчетата успяха да го изключат и решихме да поспрем за да изпушат по една цигара. След всичките приключения се добрахме до брега и се насочихме към следващата задача.

А именно - да извадим колкото се може повече кофи вода от кладенеца за една минута. Всеки трябваше да извади поне една кофа, а на платформата трябваше да има не повече от двама души. Резултатът беше 15 кофи.

Равносметката - всеки един от отборите се оказа най-добър в нещо, та нямаше сръдни. Нашата гордост беше идеално попълнения тест. Последва раздаване на награди - шоколадчета! Ех, че съм детенце.

По-рано през деня бях чула Дамла да казва "Winter is coming!", вече не помня по какъв точно повод. Тъй като това е доста популярно meme, реших предпазливо да опипам почвата, но се оказа, че девойката действително е фенка на Троновете (и сериала, и книгите), та си намерихме обща приказка. По-късно тя спомена, че много искала да поиграе Скайрим, но компютърът и бил прекалено слаб. Вместо приказка за лека нощ и разказах за всички нелепости и бъгове в играта и се кикотихме до среднощ.

Ден трети

Cooperation

Отново се разделихме на групи (о, каква изненада!) и трябваше да разиграем ситуации, в които имаше конфликт между доброволците и постоянния персонал или между самите доброволци и как могат да бъдат решени. Надълго и нашироко бе разнищена темата за мръсните чинии, но Андреа успя да се намеси, преди бурята да се е разразила с пълна сила. Общо взето, изводът беше - ако имате проблем, скачайте по главата на ментора.

Orientation and Communication

Йей! Отново три отбора, велосипеди, карта и един час да намерим всички скрити маркери. Тъй като местността е изключително равна, карането на колело беше огромно удоволствие. На едно място ни се наложи да спрем случаен минувач и да попитаме за мястото на един от маркерите, трябвало да е при някакъв танк (ето я и частта с communication-a, явно), друг път се оказа, че един от другите отбори бе отнесъл маркера със себе си, та трябваше да чакаме да ни донесат нов, но като цяло, изживяването беше изключително приятно.

Puszta Program

Разходка с каручка из пустата. Видяхме огромни ята гарвани, беше си страшничко, стадо черни овце и два различни вида говеда. Огромни, огромни говеда. И много, при това. Човек не можеше да повярва че са истински, когато ги види на живо. Хайни ни разказа за знаменитата "пастирска палачинка", която не било ясно защо е наречена така, след като никой пастир с ума си няма да отдели два часа за приготвянето на една палачинка след тежък ден. Самото изделие представлява голяма палачинка с бекон, впоследствие панирана, в някои случаи с галета, в други с царевично брашно. Станахме свидетели и на едно от най-известните представления - the puszta five - един човек, застанал на гърбовете на два коня и впрегнал още три коня пред себе си. Разказаха ни, че подобни самоубийствени номера не били практика в местността до началото на 19 век, когато австрийският художник Кох нарисувал своята романтична представа за унгарската пуста, в това число и майсторът-ездач с петте коня. Когато хората научили за картината си казали "защо пък не" и усвоили умението, като в последствие конете станали осем, а в някои случаи дори дванадесет. Малко по-нататък, трима мъже демонстрираха пляскане с бичове и дресура на коне. Бяхме осведомени че това всъщност не били пастирски техники, а по-скоро разбойнически - конят се научавал да ляга по команда в храстите, защото при засада стърчащ над прикритието ти кон като че ли будел известно подозрение, а с помощта на бича приучавали добичето да не се страхува от пистолетни изстрели. Освен това накараха конете си да седнат, което било нямало кой знае какво практическо приложение, но показвало майсторството на дресьорите.

Особените седла ми направиха впечатление - общо взето си бяха парче кожа със стремена, метнато върху коня, без да се закопчава никъде. Имахме възможност да побалансираме върху конете и никой не успя да се пребие, за радост на Анди.

Pottery & Slambuc

Като се върнахме в селото отидохме на гости на местният майстор-грънчар. Щедро ни позволи да се омажем с глина, докато той приготвяше шламбуц - местният деликатес, картофи и някакъв вид паста, намачкани и запържени в сланина. Не мога да ви опиша колко вкусно беше, след изтощителния ден. Хайни бе взела от пастирите едно снопче косми, оскубани от конска опашка и ни научи да плетем пръстенчета. Крайният резултат има малко пластмасов вид, но миризмата определно издава произхода на материала.

Вечерта отново си запалихме огън и видяхме сметката на останалото от първия ден вино, този път без помощта на Пища. Еми се опита да цопне в казана, заедно с пакета захар, аз пък направих такава клада, че пламъците почти стигаха до сламения покрив, но произшествия нямаше и си прекарахме хубава, разложителна последна вечер.

Ден четвърти

Тук е добре да вметна нещо за утринните ни игри. Тъй като доброволците явно сме известни със склонността си да изпиваме една пивоварна преди лягане, сутрин имаме нужда от малко раздвижване, за да се събудим. Това се случва, както и всичко останало по време на обучението ни, под формата на игри. Най-откачените, малоумни и безсмислени игри, които можете да си представите. Любимата ми беше "Funky Chicken" - подреждаме се в две редици, между които има 5-6 метра разстояние. Едната редица вика:

"Let me see your funky chicken!"

Другата отговаря:

"What did you say?!"

Първата:

"I said: let me see your funky chicken!!!"

Втората:
"What did you say?!?"

Първата:

"I said..."

и тук двете групи започват да махат с ръце като пилци и да издават неописуеми крясъци, докато си разменят местата. След подобно нещо няма как да не се събудиш, че покрай теб и цялото село.

Youthpass
Друго нещо, което се провеждаше малко след закуска беше отговорът на три въпроса - какво научих вчера, какво ме изненада и в какво се чувствам по-добър. Написвахме отговорите на листчета и Андреа ги събираше. Последният ден извадихме листчетата и трябваше с тях да оформим един youthpass - да ги разделим според категориите на компетенциите, които уж сме придобили по време на доброволстването си. За целта Андреа ни разказа накратко какво е youthpass-а, за какво може да ни послужи и ни даде един разпечатан пример. След края на упражнението се оказа, че всички сме придобили огрооооомни умения за работа в екип. Teamwork. След почти четири дни teamwork-стване на всички ни беше дошло до гуша от тая дума.

Evaluation and Goodbye

Малко преди да се разделим, всеки един от нас трябваше да каже какво му е харесало в програмата и какво не, коя му е била любимата дейност (колоезденето и гребането бяха абсолютни фаворити) и какво е научил (teamwork, teamwork, teamwork...). След това ни раздадоха по една пощенска картичка, която трябваше да надпишем и да изпратим до себе си, в града, в който се провеждат проектите ни. 

И довиждане...

До Бугац и назад

Come one, come all, нека ви разкажа за епичното ми пътуване до Бугац по повод тазгодишния Курултай и не по-малко епичното ми завръщане в Мишколц.

Първоначалният план беше да пътувам до Бугац на стоп. На сутринта обаче не знам дали ме хвана мързелът или шубето, но се отказах от идеята. В своя защита ще кажа само, че имах урок по унгарски до 12 часа и мисълта за толкова късен старт определено изигра роля при взимането на решението ми. И така, прегледах разписанието на влаковете и си взех билет на доста приемлива цена, при това само с три прекачвания по пътя. САМО три. Бога ми.

Влакът ми закъсня с 20 минути, но въпреки това първото прекачване премина успешно. Второто обаче не чак-толкова. Всъщност – никак. След като влакът, на който трябваше да се кача, се изниза като мокра връв под носа ми, отидох до гише „информация” да попитам какво мога да направя по въпроса. Там – о, Осанна! Служителката говореше английски! Радостта ми, обаче, беше краткотрайна – следващият влак в моята посока бил след три часа, при това трябвало да си доплатя, защото моят билет не важал за него. Как пък не, рекох си аз. То се е видяло, че ще се пътува на стоп. Наместих раницата удобно, стегнах кубинките и поех към изхода на града. Късметът и тук не пропусна да ми изневери. Около града (Солнок, ако някой случайно се интересува) са разположени множество малки селца и хората пътуват основно между тях, никой не се беше засилил да пътува за Сегед или поне Кечкемет. За няколко часа успях да отхвърля не повече от 20-тина километра и вечерният мрак ме застигна буквално никъде. И така се стигна до първото ми спане в канавка. За компания си имах две сърни, които необезпокоявано си пасяха в близкото поле, една злобна котка, която явно се опитваше да ловува, но ако съдех по разочарования и вид – безуспешно, и един хеликоптер на бърза помощ, който обикаля цяла нощ, сигурно за да се увери, че когато пукна от студ, ще има кой да ме изнесе, да не загрозявам пейзажа. А че беше студено – беше.  Надали имаше повече от 8-9 градуса – не чак-толкова ниска температура, но в сравнение с дневните 30-35, шокът от рязката промяна си каза думата. Времето се задържа такова през следващите няколко дни, така че се прибрах в Мишколц порядъчно настинала. Но да не избързвам.

На сутринта се вдигнах малко преди изгрева, с известен късмет успях да докретам до цивилизация. Последва ново надбягване с времето, прескачане по влакове, висене по гари и автобусни спирки и най-накрая се добрах до Бугац.

Пустата му с пуста! Вятър, прах и пясък, ниска, остра трева, юрти с развети знамена и коне, коне, коне! При вида на толкова много коне буквално ми се зави свят. Е, не достатъчно, че да не успея да открия юртата на Митко – знамето на Вояк се вееше досами входа на лагера. Самата юрта не беше неговата, беше предоставена от панаира, дървена конструкция с наметнат брезент. Както и да е, Митко не беше там, момчетата от Бага-тур казаха, че „сигурно е при конете” и ми посочиха една ниска, дълга сграда в далечината, явно конюшня. Ханът обаче не беше и там, така че реших да се разходя из базарчето. И ето го и него – перчемът му се вее на вятъра, на бялата му тениска се мъдри черен вълк, а той се пазари на една сергия за стрели. Поздравихме се, здрависахме се, запозна ме с племенника си, а аз гордо му връчих подаръка, който му бях приготвила – церемониален скитски кон (плъстен, естествено). Поради липса на време и подръчни средства го бях опаковала в кутия от корнфлейкс, но Митко му се зарадва като малко дете.

И празникът започна. Имаше музика на две малки сцени, голяма арена за представления, множество сергии с Неща – стрели, лъкове, дрехи, шапки, сапуни, дърворезби, бижута, плъсти, бичове (и хора, плющящи с тях), всевъзможни манджи (предимно с тлъсти меса), хора с костюми, хора без костюми, хора с коне, хора без коне, коне без хора, вързани коне, затворени коне, пуснати коне...

Самото представление не ме впечатли толкова. Имаше неща, които си струваше да се видят, Бага-тур се представиха на ниво и откраднаха сърцата на дамите, като се бориха по без ризи, една кобила бе изтървана на арената, докато група младежи показваха хватки с тояги и бичове и Митко обра овациите, като я догони и хвана, едно семейство каскадьори в почти циркови костюми показаха впечатляваща джигитовка, но мотаенето „зад кулисите” на мен ми достави повече удоволствие. Митко ме запозна с дядо Янош от Мишколц, който ме напои с домашно козе мляко и сподели, че на младини е бил матрос по българската част на Дунава. Даде ми телефона си и каза, да го намеря, когато се прибера – той щял да ме учи да яздя, аз съм щяла да го уча на български. Ех.

Радвам се, че се видях отново и с Наско. Лошото на такива традиционно-фолклорни събития е, че хората там гледат доста отвисоко на фентъзито – моята любов и страст. С Наско успяхме да разменим някоя дума за Толкин, общото ни възхищение към превода на Властелина, музиката във филмите и нетърпението, с което очакваме Хобитът. В добавка научих печалната вълчидолска легенда за гълъба Пенчо, който бил отнесен от шестица-гайка и след това изяден и се сдобих с шише блага домашна ракийца.

Всичко хубаво си има край, така е и с Курултая. След многократно вадене, прибиране, пак вадене, пререждане, къде ми е ножа, защо това е тук, кой си е оставил отворената бира да се разлее в багажника, ново пререждане, някой виждал ли ми е белия потник – да, в боклука е, пак прибиране и нали не забравихме конете?, бях закарана до Сегед, за което нямам думи да се отблагодаря. Оттам можех да си хвана влак до Будапеща, след което направо за Мишколц, без повече прекачвания. Без приключения не се мина, разбира се. В Будапеща трябваше да сменя не само влака, но и гарата. Слава на всички богове, че по трамвайните спирки има карти на града, а и аз съм си оправно девойче, та не успях да се загубя. Часът обаче беше вече 11 вечерта, а влакът за Мишколц – в 6 сутринта, трябваше да остана да преспя на гарата. Да, ама не. Гарата нощем се заключва. Заедно с още няколко злощастни пътници – един скандинавски растафарианец, двама, момче и момиче, с които не успях да говоря, защото се напъхаха в спалния си чувал и заспаха като бебета и един застаряващ румънски инженер, прекарахме нощта на стълбите, в компанията на група бездомници, с които до сутринта вече си приличахме и по външен вид и по миризма. Не знам колко пъти благослових Наско за ракията – течен огън от вкъщи, без който не знам как щях да доживея до сутринта. Утрото обаче дойде, свежо и студено, охраната най-накрая отключи дверите и в 9 часа вече си бях вкъщи, с едничкото желание да не виждам повече влак през живота си. Това нямаше как да се случи, разбира се, защото на следващата сутрин трябваше да пътуваме за Хортобад и нашия т.нар. on-arrival training. Но за това – в следващия пост.

Мир и спокойствие

Съжалявам за дългото мълчание, но няма и за какво толкова да пиша. От десет дни фортът е изцяло на мое разположение - досадниците заминаха да безчинстват из Европа и като изключим, че пак трябваше да им изчистя кочината, която ми оставиха, в пределите цари спокойствие. Единственото забележително събитие беше първото ми ходене на мач, но тъй като в този случай важи максимата Pictures or it didn't happen, трябваше да изчакам Анамари да ми изпрати снимките. И след това трябваше да мине известно време докато се усетя, че тя ми има стария имейл, та трябва да погледна там. Ето ги и тях:

Изживяването беше, меко казано, изтощаващо, но забавно. Покрай целия ритуал със викането, скандирането и скачането е малко трудно да се следи самата игра, но подкрепата ни явно свърши добра работа, защото бихме Уйпещ с 2:1. Достойно откриване на сезона. О, освен това научих, че шалчето е изключително важен аксесоар - не само показва принадлежността ти към агитката, но може да се използва за спасително въже, за да не изгубиш своята групичка в тълпата, за противогаз, ако (т.е. когато) пуснат димка, а вероятно и за превръзка, ако ти сцепят главата (което, слава Богу, не се случи). Общо взето, спокойно може да се нареди до стопаджийската хавлия като функционалност в критични ситуации.

През останалото време ходех на работа и след това се прибирах право вкъщи (като изключим две кратки разходки до езерото). Копаенето на картофи си е изгърбваща работа, та след това нямах много енергия за каквото и да било. Най-после започнах "Никога, никъде, никой" на Нийл Геймън, хубаво книжле, освен това направих някои малки преустройки в стаята - извадих чекмеджетата на нощното шкафче, едно от тях провесих на стната и си направих рафтче за книгите, а самото шкафче обърнах на импровизирано бюро, където да ползвам по-удобно лаптопа, с долна част, подходяща за трупане на Неща (муахахаха).

 

Освен това продължавам с нещастните си опити да си изплета ризница - парчето, което виждате, е 52 на 24 сантиметра, имам халкички за още най-много два "колана", след това ще трябва да купувам нова намотка.

Делничен проект - мистериозна гнус в буркан

Epic facepalm

Пак драми, при това на килограм.

Поради разместване в програмата, вечра имах лошия късмет да съм в една смяна с Кармен, след което трябваше да отидем на урок по унгарски. На отиване, тъкмо се бях приготвила за тръгване и клечах нервно на шкафчето за обувки, когато тя се появи, току-що събудена и отиваща да си прави закуска. Като видях какво е положението, казах едно "чао" и се изнесох да си гоня автобуса. Кармен, естествено, закъсня. След работа - същото. Нагънах си обяда колкото можах по-бързо и я оставих да си смуче картофите колкото време иска. Излишно е да споменавам, че пак закъсня. Дори Олмо се появи преди нея в часа, а неговата шматкавост е направо пословична. Когато най-после довтаса, пусна една тежка въздишка и каза, че не разбирала защо съм постъпила така. Тук учителката има неблагоразумието да ни помоли да се сдобрим, с което измъкна тапата на нашата обична португалка. Не разбирала защо не съм искала дя изчакам, за разлика от мен, тя имала нужда да се храни, не била нейна вината, че рейсът закъснял. Можело съм да и кажа, защо съм била такава необщителна, защо когато поканели гости не съм искала да им обръщам внимание, защо когато дошла Клаудия съм се държала приятелски, а с нея (Кармен) не съм била искала да говоря, не съм искала да вечерям с нея, да ходя в Сърбия, Полша, Чехия, Австрия и не знам още къде си, защо съм искала да работя в неделя, когато те работели в събота и т.н. и т.н. Можех да си измислям какви ли не оправдания за работния график и защо не можем да си вземем десетдневна отпуска всички по едно и също време, но след като постави въпроса така, нямаше как другояче да и отговоря. "Не те харесвам, Кармен. Не те мразя, но нямам и намерение да прекарвам с теб повече време от крайно необходимото". Можело било да не я харесвам, но трябвало да я уважавам, защото сме били живеели заедно. "Извинявай, но ми е трудно да уважавам някого, който за месец и половина не се е опитал да разбере как се разчита разписанието на рейсовете." И така нататък. Общо взето, държах се като едно много спокойно и уравновесено чудовище, докато тя се пенявеше от злоба или абстиненция, не съм сигурна кое точно. Аз лично се почувствах много добре след като и казах какво мисля за нея, но ми беше крайно неприятно, че трябваше да разиграваме такава сцена пред учителката. До края на часа Кармен мрънка, че нищо не разбирала и не можела да се концентрира.

Като се прибрах, драснах един мейл на Моника, че се е случила случка. Тя ми отговори, че знаела, Кармен и била ревала по телефона. Каза, че имало някакво събрание в четвъртък (т.е. днес) във фермата и, ако можело, искала да се видим и да изясним ситуацията. Кармен и Олмо щели да ходят на плаж с клиентите и щели да върнат Кармен с буса, долу горе по това време, когато приключвала срещата на Моника. Аз от друга страна се бях разбрала с Адриан да плевим патладжаните в ранни зори, така че трябваше да свърша работа в 12 и да изчакам докъм 3-4.

Та така, отидох днес, изплевихме патладжаните, че и ягодите, че и закарахме сено до конюшните (возих се на трактооооор :)))) ), стана 12 часа и аз се нагласих да чакам. Не е като да нямаше с какво да се забавлявам - поиграх си с кученцата, занесох на конете и магарицата редовната доза ябълки, срещнах Тиби (един от шофьорите, дето го ползват за майстор - той ни смени бравите, когато Кармен се разпищя, че вратите се отваряли трудно), сглобихме три шкафа и две маси (електрическата отвертка е дар Божи!) и дори успях да се видя с Моника за пет минути, докато им траеше почивката за цигарка и кафенце. Разказах и каква е ситуацията от моята страна, тя каза, че Кармен била "трудна" и въпреки, че си личало, че не позволяваме на личните ни отношения да се отразят на работата ни, трябвало да намерим начин да се разберем.

Към 4 без нещо се появи буса, слязоха всички, а от Кармен ни следа. Анамари ми обясни, че "Кармен била много изморена" и се прибрала вкъщи, казала била на Моника и аз можело да си ходя. Което, освен че ми беше вързала тенекия, означаваше още, че е звъняла на Моника по време на работната среща. А на мен вече не са ми останали сили дори да се ядосвам. Просто...

Работа, работа, работа

Не бих искала да оставя читателите си с впечатлението, че само си развявам гащите по баирите и хайманосвам насам-натам по кръчми и паркове, затова в днешната публикация ще си поговорим малко за Работа с главно Р.

Като за начало работният ни ден варира между 4 и 7 часа, в зависимост от това кога какво трябва да се свърши. За седмица трябва да ни се събират 35 часа, като в това число влизат и четирите часа седмично уроци по унгарски. Не мога с думи да ви опиша каква манна небесна е подобен график. Имам време за всичко - да си поддържам стаята чиста и подредена, да се изпера, да си сготвя, да си науча уроците, да се разходя, да повися пред лаптопа и да поработя на собствените си ръкоделия. Толкова много свободно време предразполага към развиване на хроничен мързел, но с гордост мога да заявя, че не му позволявам дори да покълне - гледам винаги да си намеря нещо за вършене и да сведа кисненето във фейсбук до минимум. В момента работя по три, да ги наречем, проекта - типичното за мен бодичкане с игла в кълбо вълна (да, отново кон, но не се и съмнявайте, ще дойде време и на хобитите); изработването на карти за една игра, която бих искала да изпробваме в Бритиш клуба (т.е. фотошопване на картите, изрязване, лепене и когато се докопам до машинката в офиса - ламиниране) и най-трудоемкия - изработване на ризница, най-простата плетка, 4 в 1. След известно време прекарано в търсене на тел, подходящи инструменти, счупването на 2 чадъра и един чифт клещи, в момента разполагам с парче chain-mail с размери 2 педи. За съжаление върви наистина бавно - мога да добавям най-много по 4-5 пръста седмично, без да ми се отвинти китката от навиване и рязане на халки.

Но да се върнем на Работата. В дневния център на улица Форгач стопанисвам ателието по ръкоделие три пъти седмично. Повечето от момичетата са се "специализирали" в определена област - плетене на гривнички, изработването на брошки-цветя от опърлени парченца изкуствен плат, помпони от цветни конци и т.н., и се занимават само с това - пробват веднъж-дваж с иглата и след това се връщат към любимото си занимание. Успях обаче да си спечеля агитка почитатели и след като им показах как се прави костенурката-магнитче, се заеха с измайсторяването на цяла менажерия. Ето малко снимки:

Във фермата нещата са малко по-различни. Клиентите там са с доста по-ниска интелигентност, свикнали са да им се угажда и като цяло нямат желание да опитват нищо креативно. Работата във фермата се състои основно от следене пребиваващите там да вършат ежедневните си задължения - да се редуват за миенето на чиниите и чистенето, да разхождат палетата, както и  да се разхождат себе си, а не просто да седят пред входа. Някои от по-самостоятелните момчета работят в градината и  при животните и обичам да прекарвам времето си с тях и да им помагам. Досадна, изгърбваща и мърлява работа, като плевенето на домати и разделянето на мухлясалия от не-толкова-мухлясалия хляб, отделен за храна на прасетата, се превръща в нещо съвсем различно, когато е разнообразена с дуелиране с изсъхнали франзели* или опити да се свири на стръкче трева. Дори си позволяваме да си организираме престрелка с градинските маркучи, ако работата върви бързо. Да, знам, голямо съм детенце. Ето още малко снимки:

--------------

*трябва да отбележа, че попаднах на не малко отлични образци на джуджешкото бойно пекарство - питки и хлебчета с прекрасен, свеж вид, напълно запазени, без следа от мухъл или плесен, затова пък със способността да нанесат смъртоносни поражения по избраната цел. Ищван се опита да разполови един подобен екземпляр с правата лопата но се наложи да спре, защото стоманата започна да се нащърбва.

On my own

На мърлячите в петък им скимна да заминат за Сърбия, явно са си намерили домакин за уикенда. Колкото можах по-учтиво отказах да ги придружа (съответно да им бъда бавачка и преводач) и с разтуптяно сърце ги изпратих чак до входната врата, където замалко да се разподскачам от щастие. Оставиха ми купична мръсни чинии и две загорели тенджери (едната с ориз, другата идея си наямам с какво), сигурно за да не ми е мъчно за тях, но ще си ги намерят, като си дойдат.

Най-после самичка се наспах като хората и в събота сутринта най-после пристъпих към изпълнение на плана от миналата седмица, а именно - пътуване до Токай. Хванах автобусчето до последната спирка, минах кръговото малко след изхода на града и вдигнах палец. Доста си повисях - може би 20-тина минути, но най-накрая ме взе една кола. Човекът обясни, че преди години пропътувал половин западна Европа на стоп и сега винаги качвал, ако има място. Отивал в Бодрогкерестур, на 7-8 километра от Токай и можел да ме хвърли до там. Сподели още, че се занимавал с отдаване на канута и лодки под наем за разходки по Бодрог и Тиса. След като ме остави се поразходих малко покрай брега, жегата беше ужасяваща и близостта до водата беше единственото спасение, въпреки комарите. 

След това се насочих към изхода на селцето (което всъщност представляваше два реда къщи, наредени спретнато край главния път) с идеята да хвана нова кола, когато срещу мен изскочи това:

 Тръгнах след тях, като магаре след морков, и се озовах на една морава, където, както, както ми обясни един приятеслки настроен металяга от зяпачите, щял да се провежда събор на алтернативните средства за придвижване. С други думи, беше подготвено трасе, което всеки желаещ можеше да мине с каквото си е докарал от вкъщи - мотори с кош, мотори без кош, коне, файтони и дори един модифициран сафари-трабант. Всякакви мисли за път моментално ми излетяха от главата и прекарах целия следобед под сянката на един орех, сърбайки мазен гулаш (за 200 форинта купичката) с тлъст резен домашен хляб, подвиквайки и ръкопляскайки на участниците и особено на един файтонджия с много дребни кончета, който насмете трасето за отрицателно време и обра овациите на публиката.

След края на събитието най-после продължих пътя си. Качиха ме двойка - унгарка и украинец, от които не успях да изкопча нищо интересно, предпочитаха да си говорят по между си, но любезно ме свалиха на самия център на Токай, пред бюрото за туристическа информация. Запасих се с прилично количество брошури - за Егер,  Хортобадь, за видовете змии в региона и как да се предпазим от ухапвания, както и какво да направим, след като ни ухапят (на корейски), за Балатон и за операта в Будапеща. Разходих се малко, пощраках с фотоапарата и като на майтап се озовах на гарата. Тъй като вече минаваше шест часа, а аз бях порядъчно слънчасала, изгоряла и мръсна, реших да хвана влака до вкъщи. Нещото което ме изненада - на гарата не си купуваш билет за определен влак, а за дестинация (в моя случай - Токай - Мишколц). Издават ти билетче, което можеш да ползваш когато си поискаш, в рамките на един месец. Във влака никой не прояви особен интерес към него и тъкмо мислех да си го запазя, ако реша пак да се отбия до Токай през следващите 30-тина дни, когато, за мое разочарование, дойде кондуктора и надраска нещо с почти лекарски почерк и огради датата. Щях да умра от яд, бяхме на не повече от два-три километра от Мишколц.

Неделята я прекарах в чистене, пране и готвене, а след това - разходка в парка и игра на петанк и крикет с другарчетата от бритиш клуба. Правилата на крикета все още са ми тъмна Индия, но като цяло се състои в равни порции хвърляне, удряне, тичане и викане, така че си е приятно прекарване на неделния следобед, да не говорим полезно за човек, който през живота си не е спортувал.

...

Така изглежда кухнята ни от три дни насам. След малко ще надам вой да изчистят, при което Кармен ще ми каже, че е достатъчно зряла, за да прецени сама кога да изчисти, че и вдигам кръвното и трябва заради мен да пие лекарство и ако това отношение продължи, ще си тръгне, защото не иска да влезе в болница. Прав и път.

Още малко за уикенда

И за да не си помислите, че знам само да мрънкам и да се оплаквам, нека поразкажа и за хубавите неща, които ми се случиха тия дни.

Започвам пак от петък. Както споменах по-долу, имахме промяна в работната програма - вместо във фермата трябваше да отидем в дневния център (майчице, още не съм ви разказала за дневния център, трябва да спретна скоро един пост и за това). Някаква колежка щяла да напуска - заминавала за Швейцария - и сме щели да и правим изпращащо парти. Отидохме, позабърсахме масите, наредихме столовете, събраха се всички в салона и... започнаха да пеят "Честит рожден ден, Веси"! Направо щях да падна от изненада. Послушахме малко музика, потанцувахме, Бори тържествено ми връчи Тортата (да, мамо, розова) и ме натириха да си ходя, полагал ми се почивен ден. Тук замалко ще се върна към предишния пост - ако тогава ми бяха казали, че ще имаме гост, можеше да отида да го взема от гарата, а не да виси там като преоценена луканка. Ама то се иска малко мозък за тия неща. Както и да е. Торта.

В събота, както вече казах, спах цял ден и поработих малко над ризницата - много бавно става, но поне сега като си приспособих инструментите, не ми излизат пришки по ръцете и работата върви по-лесно.

В неделя, тъй като се падаше първата неделя от месеца, на главната улица имаше антикварен базар (или както му казваме ние - битак). Поразгледах малко, преди да тръгна за работа и си подарих ето това:

 

Май прешъс!

На работа беше подобаващо спокойно - отидох, обядвахме и клиентите легнаха за следобедна дрямка. Аз се отбих до конете и магаренцето да им занеса ябълки, поиграх си с яренцата, посъсках си с гъската (това май не беше много умно от моя страна, намерим ли се от една и съща страна на оградата - спукана ми е работата), потичах с палетата и дойде време за следобедна закуска. След това почистване на стаите на клиентите (т.е. те си ги почистват, а аз гледам да изхвърлят боклука навън, а не да го насмотат зад гардероба), вечеря и обратно вкъщи. Отбих се до парка за среща на бритиш клуба - тъкмо бяха приключили играта на крикет, но ми казаха малко за правилата и ми дадоха да опитам няколко пъти. С бу'алката съм гола вода, но мятам много мазни ниски топки и си заслужих похвала :))))) На връщане един от многобройните Ласловци ми разказа, че хълмът Аваш бил прокопан от изби, че навремето не пиели толкова бира, а се разхлаждали с ледено вино, разредено с газирана вода (това и аз си го правя, много е свежо), но преди години плъзнала някаква болест по лозите и вече не правели вино и ми показа едно ресторантче, където чат-пат се събирали с клуба и където правели "феноменални" палачинки със сирене и мармалад. На път към къщи ги оставих в Grizzly's, където щяха да дават финала Италия - Испания и се прибрах за леден душ. И общо взето с това се приключи уикенда.

Съквартирантски неволи

Просто не знам откъде да започна. Умът ми не побира как е възможно да има толкова тъпи, нагли и несъобразителни хора.

В петък ми сервираха, че щял да ни идва някакъв испанец на гости. Същия ден. Не нечий познат, просто каучсърфър. Направо не знаех какво да кажа. Не ме разбирайте погрешно, с две ръце съм за каузата и нямам нищо лично срещу момчето, но можеше да ми кажат и пет минути преди да дойде. И какво точно мислят да го правят на следващия ден? Те са на работа, а аз си имам планове, нямам намерение да ставам бавачка на техния гост, а още по-малко имам намерение да оставям непознат сам вкъщи.Да не говорим, че изобщо не им прави впечатление къде го канят - в умивалника мръсни чинии до тавана, навсякъде стъпки, леген с вкиснато пране в банята, фасове из цялата къща - и това, забележете, от Кармен, която още с пристигането се разрева, че апартаментът не бил излъскан до блясък. За капак ни промениха работната програма, те не се обадили на човека, ами го оставили да мухлясва на гарата и да се чуди ще го посреща ли някой или да се прибира откъдето е дошъл.

Както и да е, доведоха го, наляха му една вода и Олмо изчезна нанаякъде, а Кармен седна да си приказва с майка си по скайпа. Страхотно гостоприемство. По едно време ми казаха, че са се разбрали да излезем вечерта с Клаудия за по една бира. Май не съм ви говорила за Клаудия - тя учи в Будапеща, но чат-пат се прибира в Мишколц при родителите си, познава много доброволци и знае къде какво има за разглеждане. Само че се оказва, че няма да сме с Клаудия, а с една тумба непознати, които били срещнали на улицата преди няколко дни и нямало да се ходи за по бира, ами ще се пие вкъщи. Противна поп музика, пращяща от лаптопа на Олмо, викове, бира и палинка. Направо чудна вечер. Някои от хората изглеждаха приятни, но аз тотално бях изгубила всякакво желание да социализирам с тях. Към 5-6 сутринта се изнесоха, най-после. Дотук с плановете в да отида до Токай - цялата събота спах.

Сигурно ви звуча като някоя смотла, като досадната лелка, която почва да тропа с метлата по тавана, като усилите малко музиката. Истината е, че нямам нищо против да си правят купони. Попринцип не съм свикнала да имам гости и се чувствам некомфортно, когато има непознати вкъщи, но разбирам - петък вечер е, искат да се забавляват, особено Олмо, който си е още момченце и сега сигурно се чувства като отвързан. Но да ме предупреждават. Не да ме питат, няма начин да им забраня, но да ми казват поне. Все пак и аз живея тук. И като си поканите гости - ами обръщайте им малко внимание. Не да доведете човек вкъщи и да седнете да си чатите.

Седмично включване

В понеделник фермата стана домакин на Събитие - Жолти от регионалния офис беше довел представители на различни младежки организации и училищни съвети, показахме им фермата, запознахме ги с някои от по-общителните клиенти и седнахме да отговаряме на въпроси, каквито, както ни увериха, ще ни задават много често и в бъдеще. Харесва ли ви тук? Кога пристигнахте? Успяхте ли да разгледате? Как е храната? Липсва ли ви гаджето? Имаше и някои по-сериозни, на които - уви! - моите колеги доброволци тотално се издъниха. Аз се оказах единствената, която знаеше, че проектът ни не е просто "проекта", а си има име ('Hold my hand') и каква е основната му цел, както и че в Унгария има и други градове, освен Мишколц (чието име варира между "мишклок", "мишлок", "микшолк" и други производни, в зависимост от това дали го произнася Кармен или Олмо), Дебрецен и Будапеща. Срам и позор.

След това ни откараха до Фабриката, където повториха операцията с тамошната доброволка (за нея по-късно) и ни пуснаха да разгледаме.

Фабриката, както писах и преди, е старо предприятие, запуснато след разпадането на СССР и в момента служещо за арена на екстремни спортове - голям, затворен скейт парк и една от най-големите стени за спортно катерене в Европа (или поне така ни обясниха). Там се помещава другата доброволческа организация в Мишколц - Komlostetoi Kerekparos Sport Klub. Доброволката им е родом от Турция и представлява доста тъжна гледка - едва-едва говори малко английски (по-малко и от Кармен), самичка е - доколкото разбрахме още едно момиче трябва да пристигне тази или другата седмица - и си няма и представа къде е попаднала. Не знае какво трябва да прави, нищо не разбира от екстремни спортове и не се интересува от тях, не знае, че трябва да има уроци по унгарски, колко почивни дни на месец и се полагат, какво покрива застраховката и, не знае как да стигне до центъра на града, нито че има фейсбук група за всички доброволци, които в момента се намират в Унгария. За съжаление трябва да кажа, че вината си е само нейна. Като отворих интернет, точно за две минути намерих пълната информация за проекта и, не е като да е скрита. Не може да заминеш някъде за половин година и да не си направиш труда да потърсиш малко информация. В този ред на мисли - не може и да заминеш, без да имаш поне основни знания по някакъв западен език - вярно, нямат право да го изискват от теб, но как точно очакваш, че ще си комуникираш с останалите? Как ще взимаш уроци по унгарски, като те се провеждат на английски? Мислете, хора, проявете малко отговорност.

Във вторник започнаха уроците ни по унгарски. Започнахме от абеве-то, както се полага, и още на втората буква Кармен започна да мрънка, че било трудно. Унгарският език не прилича на никой друг (освен на финския, но са доста далечни роднини), използват доста специфични комбинации от звуци, но научаването му в никакъв случай не е невъзможно. Отношението на португалката към всичко, което "не е като вкъщи", както и абсолютното и нежелание да положи минимални усилия, за да постигне нещо, направо ме изкарват извън кожата. На Олмо също му е трудно, имам чувството, че му е физически невъзможно да произнесе звука "ш", но поне се опитва. И ако първият урок не хвърли учителката ни в потрес и ужас, то вторият със сигурност е свършил работа. Започна се Кармен, която заяви, че имала много работа и нямала време да учи, защото било трудно и се завърши с Кармен, която в края на часа попита "а няма ли в унгарския нещо като I am, как се разбира кой върши действието?", след като половин час бяхме учили местоимения и бяхме спрягали глагола "съм".

В сряда имах рожден ден. Ужасявах се от този момент още от заминаването си. Досега не ми се беше налагало да прекарам рождения си ден в компанията на непознати, които дори не харесвам. Слава богу, не ми се наложи и този път - Кармен и Олмо ходиха на басейн с клиентите от фермата, а аз провеждах уъркшоп в дневния център. Вечерта отидохме в Grizzly's - беше сряда, денят за срещи на Бритиш клуба, освен това даваха мача Испания-Португалия. Там се заприказвах с един от многобройните Ласловци, който имаше имен ден, та се черпихме един друг. Оказа се неизчерпаем извор на информация и след разпивката се прибрах с дълъг списък с места, заслужаващи посещение. Освен това ми разказа за младежките си пътувания до България, колко много му харесало в Несебър и как обикалял през нощта около Александър Невски, защото при едно пътуване до Гърция не ги пуснали да минат границата и се наложило да пренощуват в София.

В четвъртък, освен урокът по унгарски и работата във фермата, имахме и втори урок по езда - този път се включи и Олмо. Мина без произшествия, Вики ми показа как да накарам кончето да си вдигне крака, когато искам да почистя копитото, което на Олмо не му се отдаде - Тюндер започна да го пердаши с опашка през лицето и той се отказа. Аз успях да се справя от втория път. Явно редовното подмазване с ябълки си е свършило работата.

Малко на разходка

В събота си направих малка разходка до замъка Диошдьор. Доколкото разбрах през август там ще се проведе "средновековен" фестивал, но исках да се възползвам от затишието и да разгледам крепостта на спокойствие. Експозицията е доста прашасала и честно казано не ме впечатли особено - реплики на рицарски брони от различни векове при изработката на които майсторът не е вложил особено старание. Самата крепост обаче си е приятно място, в двора е издигната сцена за летен театър а и може човек да хвърли поглед към Мишколц от върха на една от кулите. В монетарницата ми дадоха (срещу съответната сума) да си направя монетка с крепостта от едната страна и герба на града от другата. Като цяло - приятно прекаран следобед.

 

Днес се възползвах от склонноста на Кармен и Олмо да спят до два-три часа и се измъкнах да разгледам Лилафюред, преди да са се повлякли с мен. Там се намира езерото Хамори - локвичка с дължина около километър и половина, не става за къпане, но могат да се вземат лодки под наем, освен това бъка от охранени рибоци. На брега на езерото се намира хотел Палота ("палат"), който прекрасно допълва гледката.

До Лилафюред се стига с малко влакче с открити вагончета, което обикаля около половин час из горичките на планината Бюк и определено си струва 650-те форинта, ако на човек не му се ходи с градския автобус.

Свети Янош и първо падане от кон

След трикратно отлагане, празненството по случай празника на Свети Янош най-накрая се състоя. На гости ни дойдоха клиентите от дневния център - може би около 30 човека. Сутринта премина в щафетни игри с бутане на количка, пълна с балони, носене на яйце в лъжица, патешко ходене и т.н.; след това имаше доста забавно състезание по танци - участниците се разделят по двойки, всяка двойка стъпва върху парче вестник и "танцува" (т.е. поклаща се в ритъм или дори без ритъм). Който стъпи извън вестника - изгаря. При следващата песен парчето се сгъва на две, след това на четири и така, докато не свършат участниците. Победителите си струваха гледката - набит младеж (чието име не помня), качил дребната си партньорка на рамене, докато върти някакви странни пируети на един крак под съпровода на Шакира. (По повод гледките - снимки от събитието не мога да пусна, забранено ни е да публикуваме или споделяме снимки на клиентите, без писменото съгласие на родителите). Последва обяд и задружен вой "happy birthday" за Миши, който имаше рожден ден, след това разиграване на легендата за Свети Янош и дявола (в ролята на дявола - Жолти, имаше рога и опашка, почти като онази, която като невръстно хлапе накарах мама да ми ушие, след като ме заведе да гледам Ян Бибиян в театъра), с което празникът приключи.

И след това...

Анамари дойде да ми каже, че Вики и помощничката и Адриан очаквали нов ученик по езда този следобед и ако съм била искала, можело да отида да гледам. Много ясно, че исках! Не останах само с гледане, обаче - дадоха ми да изчеткам кобилката, Тюндер (в превод "фея"), помогнах да затворят малкия немирник, за да не се пречка и после ме качиха да се повозя. Последваха обичайните упражнения за начинаещи - с ръце, хванати отпред на седлото, с ръце на таза, с ръце във въздуха, крака в стремената, крака извън стремената и прочее. След около десетина минути обикаляне в кръг, се случи Случката. Една тлъста, мазна муха ухапа Тюндер, тя се извърна да я ухапе в отговор, спъна се и аз се изтъркалях от гърба и като зряла круша. След кратък момент на паника (ау, добре ли си, удари ли се, ЖИВА ЛИ СИ?) продължихме без повече произшествия. Ако не броим гадните мухи. Явно бяха надушили, че съм сочна мръвка, защото до края на следобеда кървях от поне десет места.

Сега си имам ожулен лакът и като го гледам ми става мило и свидно. Не съм имала подобни травми от вече не помня колко отдавна. Може другата седмица да ставам на 22, но мисля порастването да го поотложа още малко.

Ама че вечер

Току-що се прибирам от среща на нещо, наречено The British-Hungarian Club.

Както се оказва, когато BOSH отворили филиал в Мишколц, пратили сума ти хора от Англия и Уелс да работят тук. Започнали да си правят разпивки всяка седмица в Grizzly Pub в центъра, присламчили се и някои от любопитните местни и ето ти - The British-Hungarian Club. Постепенно мястото се превърнало в сборен пункт на всички чужденци, пребиваващи в момента в Мишколц и унгарци, които искат да си побъбрят с интересни хора и да завържат контакти в чужбина. В момента май има само един истински британец, останалите са испанци, французи, един индиец, някакво създание с азиадски вид и унгаро-афро-виетнамска кръв (наричахме го азиатското негро, той много се смя) и дори една българка (познай, мамо, как се казва - Мариета!), която обаче била в командировка и си заминавала другата седмица. От толкова много лица ми се зави свят, знам че някой се казваше Ласло, друг Херман, Виктория и Габриела, но да пукна, ако мога да свържа име с физиономия или история. Един бил музикален продуцент (не продуцент от продуцентска къща, а човек, който миксира "бийтове", които после DJ-ите и рапърите вкарват в парчетата си - какво ли не научава човек), един тъкмо завършил училище и чака да му oдобрят EVS проекта за Австрия, няколко преподаватели по език, които ми разказаха, че "преди време имало една, дето преподавала български, ама май била гъркиня" и какви ли не още образи. Това, което в началото ме шокира беше, че разговорите с почти всички започваха по този начин:

"Тука в университета ли сте?"
"Не, доброволци сме."

"Аааа, Симбиозиш, знаем къде живеете!"

Явно Клаудия и Жулиен са били доста общителни. Може би и ние ще започнем да си каним гости. За всеки случай, няма да е преди да запомня кой кой беше и как се казваше.

А, за, освен това получих покана за крикет за идната неделя.

The wheels are in motion

Събрахме се, най-после, тримцата доброволци. Олмо пристигна в събота, два часа по-късно, отколкото го очахвахме, забавили му полета от Мадрид. Май малко си пада кроасанче, има повече помади за коса, отколкото някога съм виждала събрани на едно място, но иначе изглежда симпатяга. Преди две-три години ходил на младежки обмен в България - научил се е да казва "здравей", "благодаря" и "аз съм Олмо, ти как се казваш?" и много му харесало в Пловдив. Засега ме спасява от Кармен, за което няма как да не съм му благодарна, въпреки че не знам колко време ще я изтърпи. Тя му говори на испански, но на него изглежда му е неудобно заради мен и й отговаря на английски, така че майтапът е пълен.

Днес Моника ни заведе при Жолти от Регионалния офис за младежко развитие, да направим планове за близкото бъдеще. Очертават се доста интересни неща - първо ще трябва да отпразнуваме Св. Янош на патерици, защото клиентите от фермата бяха подготвили малка пиеска и бяха много разочаровани, когато събитието се отмени. В понеделник, пак във фермата, ще се събират представители на различни младежки организации и ще трябва да споделим впечатленията си за EVS, около седмица по-късно ще правим нещо подобно, но с гимназисти (ще ги зарибяваме, един вид) на излет някъде из хълмовете, ще ходим и до място наречено "фабриката" - изоставена фабрика, сега превърната в арена за партита, младежки фестивали и екстремни спортове - и вероятно ще се срещнем с други доброволци (доколкото разбрах - от Турция). Следващият вторник започват и езиковите ни курсове.

Попитах Моника дали ще е възможно да взимам уроци по езда във фермата и отговорът и направо ме извади от кожата от щастие! Можело, нямало нужда да плащам нищо, но платежоспособните клиенти били с предимство. Като и казах, че искам да помагам при грижите и подготовката на кончето много се зарадва, каза, че имали нужда от подобно нещо, но не очаквала някой от нас да прояви интерес. Вероятно ще мога да започна тази или следващата събота, но засега се ограничавам с подмазване на кобилката с ябълки. Вече като ме види и веднага доприпква да ми прерови джобовете.

Разузнаването ми за културната програма на Мишколц ми донесе едно доста голямо разочарование - миналия сезон са играли Les Miserables (за тези, които не знаят - любимият ми мюзикъл ever), но тази година няма да го има. Големият хит тази есен ще е Чикаго. Може и да отида да го гледам, въпреки че никога не ми е бил сред фаворитите.

В заключение - видео, в което поляците показват, как се прави реклама на нова постановка. Учете се, хора.